Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
След няколко дни стана нещо, което и зарадва Топения, и го накара да се тревожи още повече — отнякъде пристигна Куюг. Също като Шооран, той беше обиколил света и дойде през земите на вана. Дадоха му земя в южния край на страната и Топения почувства известно облекчение от това. Като се убеди, че Шооран и Куюг не горят от желание да се виждат, той поотделно им каза, че и Коайхан живее тук някъде — така илбечът можеше да бъде относително спокоен. И резултатът не закъсня — започнаха да се появяват нови оройхони.
По заповед на Еетгон беше разгласено, че на мокрото може да се излиза само на третия ден от седмицата — останалите дни бяха за илбеча. Топения слушаше заповедите на новоизпечените власти, мълчеше си и въздишаше наум: сега, когато земя имаше предостатъчно, всичко това беше разумно, но след две-три поколения добрите планове можеха да се изродят и новородената държава можеше да засенчи с жестокостта си всички останали страни в далайна. Всички обаче се радваха на добрия живот и чакаха още по-добър — и само той знаеше колко крехко е благополучието им.
Междувременно слухът за новите земи обиколи целия свят и стигна даже до Кръста на Тенгер и макар границите да се пазеха и от двете страни, безброй бездомници, поединично или на групи, непрекъснато идваха през огнените блата, за да намерят тук земя и щастие. Особено голям беше напливът откъм Земята на Добрите братя — самата мисъл, че може да имат собствена земя, довеждаше жителите на общините до истински възторг. И скоро вече нямаше свободни участъци, въпреки че само за месец се родиха пет нови оройхона и след раждането на всеки се появяваха нови сухи земи.
Бегълците от Земята на Добрите братя обаче не бяха забравили навиците си и макар всеки да си имаше своя нива и да си я пазеше, предпочиташе да се храни на нивата на съседа си. И тогава Топения доказа, че не само може да дрънка, но и че е слушал внимателно всяка дума, която беше чул от Шооран по време на каторжничеството им — още преди нещата да станат неуправляеми, отиде при станалия вече почти недостъпен за обикновените хора Суварг и го накара да изслуша и да разбере фъфленето му. След този разговор всеки, който биваше хванат да краде, подлежеше на сурово наказание: жигосваха го и го връщаха в Земята на Добрите братя. Топения собственоръчно жигоса с горещ нойт първата дузина престъпници. Те изтърпяха тази част от наказанието си безропотно, но когато ги прогониха оттатък защитния вал и им казаха да се махат, се развикаха и на следващата сутрин половината от тях все още бяха на мъртвата ивица — явно предпочитаха да се задушат, отколкото да се върнат в щастливите оройхони на любимата си родина.
Мярката подейства и нощните кражби почти секнаха. А когато дойде мягмарът, именно бившите жители на общините с особено усърдие започнаха да влачат от брега бодливи кости и да правят безбройни огради и плетове, осеяни с хлопки, отровни шипове и какви ли още не изобретения на свободния свят.
Топения нямаше такива грижи — всички помнеха за наказаната първа дузина крадци и никой не смееше да стъпи на нивата му, пък и той почти не я обработваше: служеше на границата, а през свободното си време предпочиташе да си играе с новороденото синче на Койцог и Тамгай и да приказва с тях за най-различни ежедневни неща. С Шооран се срещаше рядко и гледаше да не пита къде е бил и къде ще ходи. „Възлюблени на благодарните ни сърца“ бяха хубави думи, но по-добре беше да не подозира приятеля си, а просто да си живеят като добри съседи.
Мина се още една година. На следващия ден настъпваше мягмарът. Вторият мягмар в страната, създадена сякаш специално за него. Впрочем той точно така я беше създал — за себе си, а заселилите се тук доволни хора просто не му пречеха да строи все нови и нови земи. До началото на миналия мягмар той беше издигнал само половин дузина оройхони, но затова пък през последвалата година беше направил още три дузини и осем. Само през годината, когато беше правил пътя към Земята на Добрите братя, беше успял да издигне повече. Вече никой не смяташе появата на нов оройхон за чудо и за илбеча се говореше без никакво уважение, все едно земите си никнеха самички, като наъса след мягмар. И това беше добре, така се живееше по-спокойно, понеже нали никой не ти обръща внимание и не си нужен на никого. Съвсем на никого.