Делириум

— Съжалявам, Лена — казва тихо той, по лицето му виждам, че страда с мен. — Мислех, че ще искаш да знаеш.

— Дванайсет години — отронва се от устата ми. — Цели дванайсет години съм се заблуждавала, че е мъртва.

Млъкваме и двамата. Алекс започва да разтрива раменете, ръцете и коленете ми, навсякъде, където може да ме достигне, сякаш има отчаяна нужда от физически контакт. Искам да затворя очи, да се превърна в прах, да се разтворя във въздуха и мислите ми да се разлетят на вятъра като пухчета от глухарче. Но ръцете му ме държат здраво, връщат ме към улицата, към Портланд, към внезапно изгубилия смисъл свят.

„Тя е някъде там, диша, яде, спи, ходи, плува“. Няма как да продължа да живея постарому, невъзможно ми е да си представя, че вечер заспивам, сутрин връзвам връзките на маратонките и тренирам, че помагам на Каръл да мие чиниите, дори, че лежа с Алекс в онази къща, когато знам, че тя е там, че витае някъде над мен като далечна звезда.

„Защо не се върна за мен?“ Мисълта преминава през мен като ток и връща изгарящата болка. Стискам очи, навеждам глава и се моля да отмине. Но не знам как да се моля. Не мога да се сетя нито една молитва. Веднъж, като малка, ме заведоха на църква. Единственото, което си спомням, е как слънцето надниква и после се скрива през цветните прозорци, как светлината се ражда и умира в тях, оставяйки след себе си онези бледи, лишени от живот рисунки по малките прозорци.

— Хей, я ме погледни!

С мъка отварям очи. Лицето на Алекс плува в мъгла, изглежда далечно, въпреки че е само на няколко сантиметра от мен.

— Сигурно си гладна — казва той и гласът му прелива от нежност. — Хайде, ще те изпратя до вас. Можеш ли да вървиш?

И се отмества лекичко, за да мога да стана.

— Не — казвам по-силно, отколкото искам и Алекс се сепва.

— Не можеш ли да ходиш? — Една бръчица се появява между веждите му.

— Не… — опитвам се да говоря нормално аз. — Не искам вкъщи. Не искам.

Той въздъхва и разтрива чело.

— Може да отидем за малко до Брукс Стрийт. И когато се почувстваш по-добре…

— Не ми го побира главата — прекъсвам го аз. В гърлото ми се надига писък. Черно насекомо лази по него. „Те са знаели“ — това е единствената ми мисъл в момента. Всички те са знаели — Каръл, чичо Уилям, вероятно и Рейчъл, — но са ме оставили да вярвам, че е мъртва. Оставили са ме да си мисля, че не заслужавам майка ми да живее заради мен. Гневът ме изпълва бързо, като пожар. Ако сега се върна вкъщи и се изправя пред тях, няма да мога да се въздържа. Ще подпаля къщата, ще я разруша дъска по дъска. — Искам да избягаме, Алекс. В Пустошта. Както говорехме.