Тайния дневник на Източната перла
- Автор: Линдли Морийн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-705-3
- Переводчик: Йолина Миланова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайния дневник на Източната перла». Краткое содержание книги:
Романът проследява трескавата житейска съдба на реално съществувалата Йошико Кавашима — пленителна и противоречива личност, свикнала да живее на ръба, да блести в обществото денем и да се бори с демоните си нощем, способна да манипулира човешки съдби в опит да открие собствената си същност.
Ким се беше оказала по-далновидна от мен и си беше подсигурила бъдещето. А аз, подведена от вярата си в могъществото на Япония, сега бях принудена да се крия като мишка.
Чи Мин беше по-възрастен от Сумида, с оредяла коса и прогнили зъби, но отдавна желаеше Ким и тя беше намерила солиден покровител в негово лице и се беше примирила с грозотата му. Потръпнах, като си представих кръшното й тяло в обятията му.
Разбрах от братята, че Ким се беше настанила в една вила в района между зоологическата градина и Храма с петте пагоди — квартал, предпочитан от любовниците на богатите китайци.
Верния ми каза, че Ким е обещала да направи всичко възможно, за да ми помогне, но не бива да приближавам къщата й, докато не изпрати съобщение, че е безопасно. По настояване на Чи Мин тя беше прехвърлила цялото си имущество и акциите си на негово име и сега не беше толкова лесно да се измъкнат пари от него. Но Ким беше казала, че непременно ще измисли нещо — трябваше само да бъда търпелива. Отдавна не се бях чувствала толкова щастлива — най-после молитвите ми бяха чути. Убедена бях, че щом Ким е под покровителството на богатия стар търговец, шансовете ми за спасение се увеличават. Радвах се, че приятелката ми е невредима и в безопасност, и се надявах да успее да удържи на думата си. С всеки изминал ден животът в мизерната колиба ми се струваше все по-непоносим, но се налагаше да потърпя още малко.
Верния каза, че китайските войски са навсякъде в града и че е имало жестока саморазправа с всички онези китайци, обвинени, че са сътрудничили на окупаторите. Голяма част от тях вече не бяха между живите. Хотел „Пекин“ се беше превърнал в нещо като военен щаб — представих си как по коридорите крачат китайски офицери с мрачни, изопнати физиономии, неспособни дори да отпразнуват както трябва победата си. Но Верния подхвърли злорадо, че японците не липсвали на никого.
Не след дълго бях принудена да започна да продавам бижутата си, за да преживявам. Тъй като рискът беше прекалено голям и не можех дори да си подам носа навън, нямах друг избор, освен да възложа това на братята. Срещу една гривна от чисто злато получих толкова скромна сума, че подозирам, че близнаците си бяха прибрали по-голямата част от парите. Но нищо не можех да направя. А най-страшното беше, че парите ми се стопяваха и братята вече се чудеха дали си струва рискът да ме приютяват под покрива си. Уверих ги, че когато се прибера в Япония, ще им изпратя толкова злато, че ще ги подсигуря до старини. Мисля, че само това обещание ги спираше да не ме изхвърлят на улицата.
Непрекъснато обмислях как бих могла да се измъкна от Пекин и да замина за Япония. За момента обаче това беше изключено. Китайците бяха завардили всички изходи на града. Мина ми през ум да се опитам да открадна самолет, но на летището също гъмжеше от войници и дори ако по чудо успеех да излетя, щяха да свалят самолета, без да им мигне окото. Всички заминаващи кораби и влакове се проверяваха и пътуваха с подсилена охрана. Вече нямах влиятелни познати, към които можех да се обърна за съдействие, нямах и пари, за да подкупя подходящите хора и да си реша проблема. Не беше в природата ми да стоя и да бездействам, но не ми оставаше друго, освен да чакам. Защото, ако някой изобщо можеше да ми помогне, това беше Ким.
Скоро вече изобщо не можех да си позволя храната, с която бях свикнала, и трябваше да се задоволя с вонящата риба и безвкусния ориз, с които преживяваха братята. Щом разбраха, че парите ми са свършили, Верния и Чоу напълно изгубиха почтителното си отношение и вече отказваха да изпълняват поръчките ми. Нямаше ги с часове и всеки път, докато ги чаках, се чувствах като в капан и вече не знаех дали да не си мисля най-лошото. С течение на времето бях свикнала да не обръщам внимание на мръсотията и мизерията, но не можех да се примиря с това, че живея като затворник, и с всеки изминал ден се чувствах все по-зле. Проклинах съдбата си и се окайвах, озлобена срещу приятелите, които ме бяха изоставили, и срещу целия свят.
Верния ми каза, че в Пекин се носели слухове, че се укривам, и че за залавянето ми била обявена награда. Щял да ме съди военен трибунал, тъй като съм била японска шпионка, отговорна за смъртта на невинни китайци, сред които жени и деца.
— Наричат те „японската кучка“ — ухили се той.
Честно казано, учудих се, че ме смятат за престъпник от такъв ранг и дори усилено ме издирват. Новината ме ужаси и вече не смеех да изляза дори за да подишам чист въздух. Спях като заек — готова всеки миг да побягна, ако се наложи, макар че всъщност не знаех къде бих могла да отида. Понякога нощем, под прикритието на мрака, все пак се престрашавах да се поразходя край реката — тогава се отдавах на спомени и на мечти за бъдещето, колкото и несигурно да изглеждаше то. На лунна светлина реката изглеждаше дълбока и тайнствена, а мракът милостиво скриваше порутените бараки по брега. Тогава си казвах, че светът все пак е хубав, и дишах по-леко. В тези кратки мигове можех да се отърся от страха и да не се озъртам като подгонено животно. Макар и още да не бях получила вест от Ким, все така вярвах, че тя ще направи всичко, за да ми помогне, и тази надежда ме крепеше.