Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
Колкото и да ми съчувства обаче, то не е достатъчно. Откъсвайки взор от мен, той поглежда сестра си и кимва.
— Побързай — казва той. — Ако някой разбере за това, няма Аа ни позволят да напуснем града живи.
Тогава той изправя рамене и бързо се отдалечава, без да погледне назад.
Умът ми започва бавно да се замъглява. Тъмните петна стават по-големи. Болката се усилва. Няма да издържа още дълго, но трябва. Няма отново да бъда превърната в нечий затворник, няма да си играят с мен като с пионка. Когато болката отново ме връхлита, се превивам напред и отново изпищявам, посягайки към ефеса на камата под халата ми. Намирам я, но захватът ми е слаб. Едва я държа, колкото и лека да е тя. Не знам как ще намеря сили, за да я използвам.
Но трябва. Нямам друг избор. Хващам камата колкото се може по-здраво, преди да седна. Обръщам очи и оставям тялото ми да се отпусне, да се свлече в храста.
— Най-после — промърморва Колтания. Чувам как стъпките й приближават и как прикляква до мен. Хващам още по-силно дръжката на камата, скрита в гънките на халата ми. Сърцето ми ехти в гърдите и ме държи будна и нащрек сега. Имам само един шанс.
Спомням си уроците на Артемизия — как да държа острието, накъде да се целя. Спомням си как поддържаше гнева ми, но сега не ми е нужен дребнавият й присмех. Колтания уби Хоа, в съзнанието си виждам тялото й такова, каквото беше последния път, и този образ никога няма да ме напусне. Колтания я уби и тази мисъл е огънят, от който се нуждая.
Когато Колтания посяга, за да ме хване под мишниците и да ме изправи, аз се възползвам от тази възможност и забивам камата в стомаха й. Не е най-доброто място за нанасяне на удар. Не е сърцето или гърлото, или бедрото, всяко едно от които според думите на Артемизия ще причини бърза смърт. Тези места са трудни за достигане под такъв ъгъл, трудни за пробождане в настоящото ми състояние. Стомахът е по-лесен, макар резултатът да е по-бавен. Острието се плъзва навътре, срязвайки кожата и мускула, сякаш не са нищо друго, освен въздух.
Колтания изпъшква в ухото ми и се отдръпва от мен. Очите й се разширяват от уплаха и смут, докато търсят лицето ми, мъчейки се да осмисли какво съм направила. Вторачвам се в нея, докато тя се строполява на земята, а аз падам до нея.
Минава доста време, преди животът да напусне очите й, но аз не отмества поглед, докато това не става.
Шок
Не зная колко време е минало. Седя, парализирана, до тялото на Колтания. Отровата й тече във вените ми, замъглява зрението ми и ме кара да се чувствам замаяна, но поне болката спря. Благодаря на боговете, че не пих повече от две глътки. Представям си как се събуждам в Ориана или на път за там, сама. Дали моите Сенки щяха да разберат къде съм. Иска ми се да мисля така, но не мога да го кажа със сигурност. Радвам се, че няма да ми се наложи да го разбера.
Зад мен пропуква съчка и аз извръщам глава, от което ми се завива свят. Там няма никого, само цветя и дървета, и… Сега го виждам, издайническото блещукане във въздуха.
— Херон — вдигам ръка към сърцето си да забавя неистовото му туптене.
Виждам вече ясно Херон, очите му се разширяват, докато осъзнава, че това съм аз, в халата с кървави петна, че в краката ми е мъртвата Колтания, с ефеса на ножа, все още стърчащ от корема й. Виждам как навързва парченцата от онова, което трябва да се е случило, макар да не може още да разбере защо е станало.
— Тя е убиецът — казвам му. — Но не е действала за императора, единствено за себе си и брат си. Искала е да бъде сигурна, че ще избера него. Изморили са се да чакат, така че намеренията им са били да ме отвлекат и да ме принудят да се омъжа за него. Аз… — гласът ми секва. — Направих това, което трябваше.
Очите на Херон са все още облещени като луната над нас, но той кимва.
— Хайде — протяга ръка към мен и аз я хващам. Ръката му обгръща моята, опора, от която отчаяно се нуждая точно сега. — Това променя нещата.
Това прозвучава толкова сдържано, че едва не се разсмивам. Дни наред гледах през рамо, мислейки си, че императорът ме е открил. Че никога няма да се спася от него. Това може и да е вярно все още, но не точно сега. Не императорът е стоял зад всичко това, а само една гениална жена с повече амбиция, отколкото разум. Само една мъртва жена. Жена, която убих. Не съм сигурна какво точно чувствам сега, но когато си мисля за онова, което сторих, се вцепенявам. Затова няма да мисля за него сега.
— Крал Етристо поне ще трябва да освободи Сьорен — казвам аз. — А после ще си тръгнем, както планирахме.
Херон ме връща обратно вътре, към движещата се платформа, където чака същият прислужник. Той оглежда изцапаните ми с кръв дрехи и със сигурност полудивото ми изражение, без да каже и дума, макар че някой ще бъде предупреден всеки момент. После ще намерят тялото на Колтания и…