Така го правят в Чикаго [bg]

В онази вечер се появих там някъде около шест. Заварих обичайното присъствие. Двамата старци на бара пиеха кафе от големи чаши и обменяха кварталните клюки с Джема — кралицата на двойното макиато. В дъното неколцина студенти от „Депол“ топлеха длани на големите чаши с мляко и чукаха на лаптопите си. По средата седяха няколко клиенти с вид на журналисти, които пиеха двойно еспресо и обясняваха на всеослушание колко ненавиждат Джордж У. Буш.

На дългия плот пред витрината седеше една страхотна жена. Кожата й имаше цвят на какао с пурпурен нюанс, скулите й бяха високи и деликатни като всичко останало. Особено очертанията на носа, устата и брадичката. Загадъчната й усмивка беше от онези, които неудържимо те привличат, изпълват те с радост, а след това те оставят да потънеш в блаженство, но и да копнееш за още. Тази жена беше Никол Андрюс. Тя работеше като експерт по ДНК анализ в лабораторията по криминалистика на щата Илинойс и бе моята най-добра приятелка.

— Извинявай, че закъснях — рекох.

Никол пиеше двойно капучино и прелистваше „Ню Йорк Таймс“. Тя положи пръста си между страниците и проговори, без да вдига глава:

— От колко време се познаваме, Майкъл?

Отговорът беше прост: цял живот. Аз съм израснал в суровата ирландска действителност. В Уест Сайд. Майка ми пиеше чай, гладеше купища дрехи и гледаше да не се пречка. Баща ми работеше на три места, за да изкара 8500 долара годишно. И вероятно по тази причина беше раздразнителен грубиян. Пиеше достатъчно, за да стига до обичайното си състояние — нещо средно между мрачно мълчание и дива ярост. Първото беше лошо, но второто ме държеше буден през нощта.

Двамата с брат ми Филип спяхме на разтегателно канапе във всекидневната. Той беше с една година по-голям, с десет години по-твърд и със сто години по-мъдър. На шестнайсет го хванаха да прониква с взлом в „Макдоналдс“. Всъщност ченгетата го спипаха заклещен във вентилационната шахта на покрива. Някакъв готвач чул викове, след като запалил скарата и започнал да пече кифлички с яйца. Малко след като Филип влезе в пандиза, той наръга с нож някакъв съкилийник, за което му лепнаха още десет години. Виждах го рядко, а после той взе, та се обеси с чаршафите си. На 23 април 1989 г. надзирателите го свалили от решетките, на които висял.

Нямах сестри, вероятно защото не ми трябваха. Но в замяна имах Никол. Срещнах я, когато бях на девет. Тя беше на седем. Случи се през един горещ следобед в края на август. Допусна грешката да мине по улицата, на която ритах топка с другите момчетии. Имаше един Макси, който беше по-голям от останалите — едър и закръглен хлапак от полски произход, много печен. На шестнайсетия си рожден ден си пръсна сърцето със свръхдоза спийдбол. Не плаках за него. Не си спомням и някой друг да го е правил.

Та този Макси сграбчи Никол изотзад, скъса блузата й и я повали на земята. Ей тъй, за кеф. Тя се надигна, а той я удари по лицето. Още помня глухия звук, с който главата й се тресна в паважа. Никол не се разплака, нито побягна. Просто се надигна още веднъж, опитвайки се да се отдалечи. Макси се наведе над нея и изкрещя. Не за пръв път чувах думичката негро, нямаше да е и за последен. Но тази я запомних. Макси замахна още веднъж, този път със свит юмрук. Никол рухна като подкосена и вече не направи опит да се изправи.