Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
Болката беше мигновена, ужасна и непрестанна. Инстинктивно покрих с ръце лицето си. Ръцете, краката, гърбът ми поемаха ударите.
При първите няколко ритника си мислех, че ще спрат и ще изсъскат през зъби предупрежденията и ругатните си, а после ще си тръгнат. Не си спомням в кой точно момент осъзнах, че смятат да ме убият.
Можех да лежа пасивно под ударите, но нямаше да се оставя да бъда убита.
Следващия път, когато кракът на един от тях се доближи до мен, посегнах да го сграбча, вкопчвайки се за живота си. Опитвах се да хапя или поне да оставя белег на някого от тях. Не бях сигурна дори чий крак съм хванала.
Тогава чух ръмжене отзад. „О не, довели са куче!“ — помислих си. Ръмженето определено бе враждебно.
Ако имах слаби нерви, косата ми определено щеше да е побеляла.
Получих още един ритник в гръбнака и ударите спряха. Последният ритник ми причини нещо ужасно. Чувах собственото си дишане, придружено с хриптене, което сякаш идваше от белите ми дробове.
— Какво, по дяволите е това… — обади се Мак Ратрей. Звучеше абсолютно ужасен.
Отново чух ръмженето, беше по-близо, точно зад мен. От друга посока чух друго ръмжене. Денис започна да стене, Мак — да псува. Жената дръпна крака си от хватката ми, която беше доста отслабнала. Ръцете ми се проснаха на земята. Май не бях в състояние повече да ги контролирам. И макар да виждах размазано, забелязах, че дясната ми ръка е счупена. Усетих лицето си мокро. Не смеех да продължа да оглеждам пораженията.
Мак започна да крещи, след него и Денис. Около мен се случваше нещо, но не можех да помръдна. Единственото, което виждах, бе счупената ми ръка, ожулените колена и мрака под колата ми.
Малко след това настана тишина. Кучето зад мен започна да вие. Студената му муцуна побутна ухото ми и го облиза с топъл език. Опитах се да повдигна ръка и да погаля съществото, което непоколебимо бе спасило живота ми, но не можах. Чух въздишката си. Стори ми се, че дойде от много далече.
Осъзнавайки положението, простенах:
— Умирам…
Започна да ми изглежда все по-реално. Жабите и щурците, които огласяха нощта, бяха замлъкнали от цялата лудница на паркинга, така че слабият ми глас прозвуча ясно и се сля с мрака. Странно, но скоро след това чух два гласа.
После видях нечии колене в сини джинси, изцапани с кръв. Вампирът Бил се приведе ниско, така че да мога да видя лицето му. Устата му бе окървавена, а зъбите му бяха навън — ослепително бели. Опитах се да му се усмихна, но лицето ми бе неконтролируемо.
— Сега ще те вдигна — каза Бил, Звучеше спокойно.
— Ще умра, ако го направиш — прошепнах.
Той ме заоглежда старателно.
— Още не — отвърна, след като приключи огледа. За мое учудване се почувствах по-добре. И без да ми казва, се досетих колко много рани е виждал през живота си.
— Това ще те заболи — предупреди ме той.
Беше ми трудно да си представя нещо, което не би ми причинило болка.
Ръцете му се плъзнаха под мен, преди да намеря време да се страхувам. Извиках, но слабо.
— Бързо — произнесе настойчиво нечий глас.
— Отиваме в гората да се скрием — каза Бил и ме понесе на ръце, сякаш бях лека като перце.
Дали нямаше да ме погребе там тайно? Но нали току-що ме спаси от Негодниците? Беше ми почти безразлично.
Почувствах се малко по-добре, когато ме положи да легна в мрака на гората върху постеля от борови иглички. От паркинга в далечината виждах слаба светлина. Усетих, че косата ми е напоена с кръв, чувствах болката в счупената ръка и агонията от сериозните контузии, но най-плашещо бе това, което не чувствах. Не усещах краката си. Чувствах тежест в корема. Терминът „вътрешен кръвоизлив“ се заклещи в съзнанието ми.
— Ще умреш, ако не направиш точно каквото ти кажа — заяви ми Бил.
— Съжалявам, но не искам да ставам вампир — отвърнах със слаб, едва доловим глас.
— Не, няма да станеш — каза той по-внимателно. — Ще оздравееш. Бързо. Разполагам с лек. Но трябва да го пожелаеш.
— В такъв случай давай лекарството, — прошепнах — защото си отивам…
Усещах как смъртта ме тегли.
Малката част от съзнанието ми, която все още бе във връзка със света, дочу Бил да изпъшква, сякаш е ранен. После нещо се притисна до устните ми.
— Пий — каза той.
Опитах се да изплезя език. Успях. Бил кървеше, стискаше китката си, за да засили струята, която изтичаше от ръката му в устата ми. Задавих се. Но исках да живея. Насилих се да преглътна веднъж. После и втори път.