Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
Зарадвах се, че Хойт и Рене не са в бара в нощта, когато вампирът се върна.
Той седна на същата маса и сега, когато всъщност бе точно срещу мен, усетих, че леко ме досрамява. Установих, че съм забравила за почти едва доловимото сияние на кожата му. Бях преувеличила ръста му и ясно очертаните устни.
— Какво ще обичате? — попитах.
Той вдигна очи към мен. Освен това бях забравила дълбокия му поглед. Не се усмихна, нито примигна, остана напълно неподвижен. За този кратък миг се насладих на тишината му. Когато изключвах защитните си реакции срещу чуждите мисли, усещах как лицето ми се отпуска. Беше толкова хубаво, колкото да ти правят масаж, предполагам.
— Що за същество си? — попита ме той. Задаваше ми този въпрос за втори път.
— Сервитьорка — отвърнах, като умишлено се направих, че не съм го разбрала.
Усетих как дежурната ми усмивка се появи автоматично на лицето ми. Късчето ми спокойствие се изпари.
— Червено вино — поръча той. Дори да бе разочарован, не го долових в гласа му.
— Ей сега — отвърнах. — Синтетичната кръв би трябвало да пристигне утре с камион. Ще може ли да поговорим, като свърша работа? Имам молба към теб.
— Няма проблем. Задължен съм ти. — Определено не прозвуча въодушевен от факта.
— Не става въпрос за мен, — взех да се ядосвам на себе си — а за баба ми. Ако си буден, е, предполагам, че ще си, в един и половина, когато свършвам работа, би ли бил така добър да ме чакаш пред служебния вход зад бара?
Кимнах натам, а опашката ми се люшна от едното рамо до другото. Той я проследи с поглед.
— За мен ще е удоволствие.
Идея си нямах дали не демонстрира доброто възпитание, което според твърденията на баба преди било еталон, или чисто и просто ми се подиграва.
Устоях на изкушението да му се изплезя или да подметна ругатня. Завъртях се и тръгнах към бара. Когато му донесох виното, той ми остави двайсет процента бакшиш5. Малко след това погледнах към масата му само за да установя, че е изчезнал. Зачудих се дали ще удържи обещанието си.
По една или друга причина, Арлийн и Доун си тръгнаха, преди аз да приключа работа. Забавих се най-вече защото се оказа, че повечето поставки за салфетки в моя район са наполовина празни. Извиках за довиждане на Сам, докато си вземах чантата от заключеното чекмедже в офиса му, където я прибирах, докато съм на работа. Чух го да трака нещо из мъжката тоалетна, вероятно се опитваше да оправи течащата чиния. Минах през дамската тоалетна да проверя грима и косата си.
Когато излязох навън, забелязах, че Сам вече е изключил осветлението на паркинга за посетители. Единствено лампите от електрическия стълб пред караваната му осветяваха сектора за персонала. Арлийн и Доун се шегуваха, че си е направил градина и е засадил чемшир пред караваната си, и постоянно го закачаха за перфектно оформения плет. Аз го намирах за чудесен.
Камионът на Сам, както обикновено, бе пред караваната му, и бе единствената кола на мястото, освен моята.
Протегнах се и се огледах. Бил го нямаше. Изненадах се колко съм разочарована. Наистина се надявах да удържи на думата си, та, макар и да не го прави от сърце… Притежаваше ли въобще такова?
Може пък, помислих с усмивка, да изскочи изпод някое дърво или да се появи изневиделица пред мен, наметнат с пелерина — черна отвън и червена отвътре.
Но нищо не се случи, така че тръгнах към колата си.
Надявах се на изненада, но не такава, каквато получих.
Мак Ратрей изскочи иззад колата ми, само с една крачка се оказа достатъчно близо до мен и стисна брадичката ми. Не отпусна и милиметър и аз се свлякох като торба цимент. Понечих да извикам, когато паднах на земята, но ударът изкара въздуха ми, бях ожулена, неспособна да гъкна, не можех да си поема дъх… бях напълно безпомощна. Тогава видях Денис. Видях я да замахва назад с тежкия си ботуш. Това бе достатъчно да съобразя да се свия на кълбо, преди и двамата да започнат да ме ритат.
5
В Съединените щати бакшишът обикновено е десет процента от сметката. — Б.пр.