Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
Може да съм необразована и непросветена, но не съм глупава или неука.
— Те измъчваха мой приятел — признах, навела глава и забила поглед в земята.
— Това да не би да е онзи вампир, дето живее в къщата на стария Комптън?
Майк Спенсър и Бъд Диърборн размениха погледи.
— Същият, сър.
Бях изненадана да разбера къде живее Бил, но те и идея си нямаха за това. След толкова години на съзнателно възпиране на реакциите си относно неща, за които разбирах, а не желаех да узнавам, се бях научила да контролирам изражението си. Къщата на стария Комптън бе точно срещу нас, отвъд нивите от същата страна на пътя. Между къщите ни бяха само гробището и гората. „Колко удобно за Бил!“, помислих си и се усмихнах.
— Суки Стакхаус, нима баба ти няма нищо против да имаш вземане-даване с вампир? — имаше неблагоразумието да попита Спенсър.
— Можеш да поговориш с нея за това — предложих самодоволно, умирайки от любопитство да чуя какво ще каже баба, ако някой намекне, че не се грижи добре за мен. — Пък и Ратрей се опитваха да източат кръвта му.
— Значи Ратрей са източвали вампира, а ти си ги спряла? — прекъсна ме шерифът.
— Да — отвърнах и се опитах да звуча категорично.
— Източването на вампири е нелегално — отвърна той замислено.
— Не е ли престъпление да убиеш вампир, който не те е нападнал? — попитах.
Може би прекалих малко с наивитета.
— Много добре знаеш, че е престъпление, макар лично аз да не съм на едно мнение със закона. Но законът си е закон и аз го следвам — заяви шерифът непоколебимо.
— Значи вампирът просто ги остави да си тръгнат, без да ги заплаши с отмъщение? Без да каже нищо от сорта, че ще се радва да ги види мъртви? — задаваше глупави въпроси Майк Спенсър.
— Точно така — усмихнах се и на двамата, след което погледнах часовника си. Спомних си за кръвта по него, собствената ми кръв, озовала се там благодарение на Ратрей. Нямаше как да не я забележа, поглеждайки за часа. — Извинете ме, но трябва да тръгвам за работа. Довиждане, господин Спенсър, шерифе.
— Довиждане, Суки — отвърна шериф Диърборн. По лицето му личеше, че има още въпроси, но не знае как да ги зададе. Стана ми ясно, че не е никак доволен от това, което вижда, пък и се съмнявах някъде в района да е било засечено торнадо. И все пак ето ги — караваната, колата, дърветата и под всичко това Ратрей, мъртви. Какво друго би могъл да реши човек, освен че са убити от торнадо? Предположих, че са изпратили телата за аутопсия, и се зачудих какво ли би могло да се разбере от нея предвид обстоятелствата.
Човешкото съзнание е нещо невероятно. Шериф Диърборн би трябвало да има идея за мощта на вампирите. Но едва ли можеше да си представи колко силни са всъщност, достатъчно, за да преобърнат каравана и да я потрошат. Дори на мен ми бе трудно да го проумея, а бях абсолютно наясно, че никакво торнадо не е вилняло на Четирите ъгъла.
Целият бар говореше за загиналите. След смъртта на Мак и Денис убийството на Модет бе останало на заден план. Забелязах няколко пъти Сам да ме гледа, сетих се за снощи и се зачудих какво ли знае. Но не смеех да го попитам, защото можеше и нищо да не знае. Давах си сметка, че се бяха случили неща, за които още не съм намерила ясно обяснение, но бях толкова щастлива, че съм жива, че потиснах мисълта за тях.
Никога не се бях старала толкова да съм усмихната, докато оправям сметката, никога не бях разчиствала масите толкова бързо, никога не бях приемала поръчки толкова безпогрешно. Дори старият Рене с рошавата си коса не ме забави, макар че се опитваше да ме въвлече в дългите си отвлечени разговори всеки път, когато се приближах до масата, която делеше с Хойт и още няколко стари приятели. Понякога той се правеше на смахнат каджун7, макар че какъвто и акцент да демонстрираше, беше фалшив. Семейството му бе изгубило следата на корените си. Всички жени, за които се бе женил, бяха необуздани и с трудни характери. Краткото му увлечение с Арлийн било, когато била съвсем млада и все още нямала деца. Тя ми бе казвала, че по онова време правела неща, заради които сега се изчервява само като си помисли. Доста се бе променила оттогава, ала Рене не беше. За мое учудване Арлийн определено държеше на него.
Заради случилото се в Бон Темпс всички в бара тази вечер бяха превъзбудени. Имаше мистериозно убийство на жена — обикновено убийствата тук се разрешаваха бързо. Една двойка бе загинала от необичайно природно явление. Онова, което стана по-късно, отдадох на същата тази превъзбуда. Барът е квартален и рядко се отбиват хора, които не са от града, така че никога не бях имала проблеми с клиентите. Но тази вечер на една от масите до Рене и Хойт седеше едър рус мъж с широко червендалесто лице, който ми пусна ръка, когато им носех бирите.
7
Етническа група, живееща основна в щата Луизиана, САЩ, състояща се от изгнаници от Акация (френскоговорещи заселници). — Б.пр.