Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Внимавайте! — извика той, но хората му продължиха напред.
— Това са факли! — извика един рицар. — Това са хора!
Тропотът на копита се засилваше. Товарните понита, въпреки умората си напрегнаха сили, сякаш и те подушваха сладкия овес и меката топла слама. Сър Уилям дочу вик от мрака. Сержантът, който беше изпреварил всички, сега се бъхташе в калта.
— Тресавище! — изкрещя той. — Господи, помогни ми! Сър Уилям се опита да дръпне юздите, но собственият му кон беше също затънал в калта. Нощният въздух се изпълни с писъците и виковете на хората му, с цвиленето на конете и пръхтенето на товарните понита. Сър Уилям се плъзна от седлото. Леденостудената кал погълна крака му, но той запази самообладание. Извади меча си и заопипва земята около себе си. Навсякъде имаше мека, гъста кал, но най-накрая той почувства твърда почва и се насочи към нея. Беше тясна пътека, едва забележима диря през блатото. Задъхан, сър Уилям тръгна към нея и започна да вика на хората си.
— Към мен! Към мен! Доведете коня!
Някои от хората му го достигнаха, но сърцето му се вкамени. Бяха само шест-седем. Ами останалите? Ами Девата и нейното безценно съкровище? Още чуваше онези ужасни писъци и викове от мрака. Сега снегът валеше по-силно, на огромни парцали, сякаш самото небе плачеше заради това, което ставаше. Чейсни знаеше, че ще умре. Тук беше мястото, където щеше да намери края си. За, няколко секунди си спомни детството си, игрите в златистите полета край малкото село в долината на Йорк. Родителите му, хванати ръка за ръка, които се смееха, докато го търсеха. Приемането му в ордена на тамплиерите, послушничеството. Беше прекарал живота си във война за вярата. Сега щяха да го убият подло в това забравено от бога блато. Сър Уилям протегна меча си към небето.
— Възмезди ме, Господи! — извика той. — Отмъсти за мен! Сега хората му стояха плътно около него с извадени мечове и се взираха във факлите, които ги заобикаляха.
— Това е засада — прошепна един от рицарите. — Нарочно са ни подмамили в блатото.
— Трябва да има пътеки — възкликна сър Уилям, — като тази, на която стоим. — Той сграбчи по-здраво меча си. Къде е Девата, Вероника!
— Господ знае, сър Уилям — изстена един от рицарите.
— Не можем да стоим тук цяла нощ — прошепна друг от спътниците му.
— Убийци! — извика сър Уилям. — Предатели! Елате сега! Бийте се меч срещу меч и кама срещу кама!
Една стрела профуча от тъмнината и го улучи в рамото. Чейсни падна на едно коляно. Следващите стрели поразиха и спътниците му. Някои умираха мълчаливо, улучени смъртоносно във врата или гърдите. Други бяха повалени от тясната пътека в блатото и пищяха, докато калта ги поглъщаше живи. Сър Уилям се изправи на крака, но ги чувстваше като пълни с олово, а в тялото му нямаше и капчица сила. Отново се свлече и тъй като беше не само воин, но и свещеник, започна да произнася думите за опрощение на себе си и своите спътници.
— Прости ни, Господи, нашите грехове!
Дочу шум по пътеката и вдигна поглед. Убийците приближаваха, но той остана неподвижен, с глава леко наклонена на една страна. С ъгълчето на окото си наблюдаваше как в мрака се плъзгат човешки сенки. Усмихна се със задоволство, когато разпозна тенекеджията, когото беше видял по-рано през деня.
— Да вървим! — извика един от убийците и го повдигна. — Всички са мъртви.
— Но товарните коне са в блатото. Там е съкровището.
— Можем да пресушим блатото. Не е толкова дълбоко. Тенекеджията се приближи. Сър Уилям събра цялата си сила и заби меча си право в корема му.
— Deus vult! — нададе сър Уилям бойния вик на кръстоносците. — Deus vult! Бог го иска!
Той извади меча си и мъжът се свлече в тресавището. Сър Уилям усети как го изпълват нови сили.