Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
— Жената исках да излъжа. Не, не наистина, ей тъй на шега. Щях да й кажа: слагай тигана на печката и слез да помагаш, че е много рибата.
— Каква риба? Вие рибар ли сте? Къде риболовствувате по това време? Не знаете ли закона!
— Какъв ти рибар, никакъв рибар не съм, ами днес един от нашите цял ден се мъчи да убие нещо, та едвам една ей такава рибка… Неговия неуспех ми се щеше да иронизирам пред жената, ама я закарах днес на курорт и я няма вкъщи, иначе щеше да слезе още при първия сигнал и нямаше сега да влизаме в тази неприятност.
Старшината го огледа внимателно — стабилен мъж, с яке, обувки, със здраво планинарско лице. Наведе се уж да погледне нещо по арматурното табло — не, дъх на алкохол никакъв, какво ги мели тогава такива?
— Два лева, ето ви квитанцията.
— Другарю старшина! — възви Христо. — Всичко разбирам. Заблудило ви е якето, обувките, клинът, австрийският… какво ли си рекохте: „Този човек си е смогнал на харчовете, я да му прибера аз париците.“ Лъжете се, другарю старшина, няма такова нещо. Съвсем не съм си смогнал!
Тук вече старшината се посепна. Нямаше какво да крие, минало беше в дълбините на подсъзнанието му таквоз подозрение, но клина и обувките — настрана, нула доказателство нямаше, не посмя в догадка да го превърне, камо ли да го произнесе на глас.
— Не съм и помислял такова нещо — рече твърдо, но примирително старшината. — И през ум не ми е минавало, че сте си смогнали на харчовете. Пък и не е наша работа — има си хора да ги решават тези неща: кой си е смогнал на харчовете и кой не е.
Прибра квитанциите.
— Хайде, заключвайте колата и други път…
— Моля ви се, другарю старшина, няма какво да говорим, разбрах си грешката.
Христо заключи вратата и приприпка до входа, но не запали осветлението, докато старшината не отмина. След това чак светна и отключи пощенската кутия. Вестник „Поглед“ бе пристигнал неизвестно защо в неделя, а също тъй имаше и писмо, клишираният плик на което подсказваше, че не е случайна вестта, а от високо място.
— Ех… — радваше се Христо, додето се качваше по стълбите. — Ето, отървах глобата, а сега и писмо от комитета. Дали пък няма да се уреди онази работа. Време й е да се уреди, позаседяхме се, старче, позавехнахме в полите на планината, старче еделвайсче, време ни е на нас за слънчице, пък тогава и за докторската ще си помислим, и за ново корито, че старото вече съвсем овехтяло. — Това последното той вече си рече в тяхното антре, оглеждайки критично пропуканите прашни кьошета на тавана.
Но нямаше време сега Христо за оглеждане на помещението: писмото от комитета трепкаше в ръката му като живо.
Сам изненадан от търпеливостта си, отвори плика чак като седна зад бюрото. Преди още да го прочете, получателят хитро надникна към подписа — спря дъхът му: с черна химикалка, със собствената си ръка, председателят бе извезал познатия от циклостилни копия замислен подпис за него само, за Ицето. Дръж се сега!
„Уважаеми другарю Дерменджиев,
първо на първо, ще ви помоля да ме извините, че тъй късно ви пиша, но вина за това има нашата проклета бюрокрация, която чак вчера ми връчи сигнала.
Второ на второ, искам горещо да ви благодаря за гражданската реакция и точния, компетентен поглед на уважаван от всички нас учен: неведнъж сме говорили, че точно тъй, в движение и ерудирано, трябва да се поставят въпросите, които възникват пред нас.
И трето на трето, но не на последно място, искам да ви съобщя радостната вест, че лично на вас възлагаме проекта, на подходящи помпи, тъй като знаете, че за внос и дума не може да става.
Надявам се, че ще отложите за известно време важните си теоретични занимания и ще хвърлите всички сили в конструктивно усъвършенствуване на съответните помпени съоръжения.
Искрено се надявам, другарю Дерменджиев, че в рамките на един месец ние заедно с вас ще посетим обекта и на място ще обсъдим проекта ви.
Крепко стискам десницата ви,