Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
— Защо не прибереш пищова, дребно нищожество? — попита Еди. — Или може би искаш Балазар да изпрати някой, който да ти избоде очите с ръждив нож?
Онзи се усмихна. Пистолетът изчезна като по магия; на негово място се появи малък плик.
— Пошегувах се, нали разбираш?
— Щом казваш.
— Ще се видим в неделя вечер.
Непознатият тръгна към вратата.
— Мисля, че е по-добре да изчакаш.
Онзи се обърна и повдигна вежди.
— Мислиш, че можеш да ме спреш, така ли?
— Мисля, че ако си ми пробутал боклук и си тръгнеш, утре няма да ме завариш. И ще загазиш до уши.
Човекът се намръщи, сетне се настани на единственото кресло. Младежът отвори плика и изсипа някакво кафяво вещество. Въпросително погледна непознатия.
— Зная, че изглежда отвратително, но иначе всичко е наред — каза жълтеникавият тип.
Еди откъсна лист хартия от бележника на бюрото и отдели малко кафяв прашец от купчинката. Стри го между пръстите си, сетне го размаза по горната си устна. Миг по-късно се изплю в кошчето.
— Искаш да умреш, а? Може би животът ти е омръзнал.
— Това е всичко, което имаме. — Онзи се намръщи още повече.
— Имам резервация за утре — заяви младежът. Това беше лъжа, но не вярваше, че жълтеникавият ще провери. — Ще пътувам с „Трансуърлд Еърлайнс“. Направих я в случай, че свръзката се окаже скапаняк като тебе. Не ми пука. Даже ми става по леко. Не ме бива за този бизнес.
Жълтеникавият седеше и размишляваше. Еди също седеше и се стараеше да не трепне. А не го свърташе; сърбеше го, бодеше го, тръпнеше от напрежение. Усещаше, че очите му го теглят към купчинката кафяв прашец, макар да знаеше, че това е отрова. Беше се надрусал в десет сутринта; оттогава бяха минали десет часа. Но ако трепнеше или станеше, положението щеше да се промени. Непознатият го наблюдаваше изпод око, опитваше се да прецени какво може да очаква от него.
— Вероятно ще успея да намеря нещо — промълви той най-накрая.
— Ами опитай — каза Еди. — Но стане ли единайсет, ще загася лампата, ще окача на вратата табелката „Моля, не ме безпокойте“ и ако някой почука, ще позвъня на рецепцията, ще се оплача, че ме тормозят и ще помоля да изпратят охраната.
— Ти си откачен — каза непознатият с безупречния си английски акцент.
— Не, ти очакваше да срещнеш някоя откачалка. Но аз дойдох добре подготвен. Трябва да се върнеш преди единайсет и да донесеш качествена стока — не е необходимо количеството да е голямо, просто трябва да ми стигне до утре. Иначе ще умреш.
7
Жълтеникавият се върна много преди единайсет; пристигна в девет и половина. Еди предположи, че стоката е била в колата му.
Този път прашецът бе повече. Не беше бял, но поне имаше матовия цвят на слонова кост.
Опита го. Изглеждаше наред. Е, горе-долу. Сви тръбичка от една банкнота и смръкна.
— Е, добре, до неделя — каза рязко жълтеникавият и стана.
— Чакай — спря го Еди, сякаш го заплашваше с пистолет. Всъщност Балазар бе неговото оръжие. В Ню Йорк Емилио Балазар бе важна клечка в света на наркотиците.
— Да чакам ли? — обърна се онзи и го изгледа, сякаш насреща си имаше луд. — Защо?
— Ами, загрижен съм за теб — каза Еди. — Представи си, че се натровя с това, което току-що поех. Всичко свършва. Ако умра, всичко свършва, разбира се. Просто си мислех, че ако само ми прилошее, може да ти дам втори шанс. Като в онази приказка с момчето, което потърква лампата и получава право на три желания.
— Няма да ти прилошее. Това е първокласен хероин.
— Ако е хероин, аз съм Дуайт Гудън.
— Кой?
— Няма значение.
Жълтеникавият седна. Еди се бе настанил зад бюрото, а пред него имаше купчинка бял прашец (отдавна бе изхвърлил кафявата гадост в тоалетната). По телевизията „Мете“ пердашеха „Брейвс“. Младежът изведнъж се успокои; чувството идваше от дълбините на съзнанието му… всъщност идваше от едно място, за което бе чел в медицинските списания. Там, в основата на гръбначния му стълб, се събираха всички нервни окончания. Пристрастяването към хероина водеше до неестествено удебеляване на нервните влакна на това място.
„Искаш ли да се излекуваш мигновено? — беше попитал веднъж Хенри. — Счупи си гръбнака, братко. Краката ще откажат да ти се подчиняват, оная ти работа също, но няма да се налага да се боцкаш.“
Брат му не бе намерил съвета му за особено остроумен.
Честно казано, Еди бе на същото мнение. След като единственият бърз начин да се отървеш от маймуната на гърба ти (както се изразяваха наркоманите) е да счупиш гръбначния си стълб над този нервен възел, значи си имаш работа с голяма маймуна. Не с някой капуцин или друго сладко животинче, а с голям, стар и злобен бабуин.