Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
„Моментна халюцинация, Еди — успокои го великият мъдрец и заклет наркоман. — Съвсем обичайно е за човек, когато се друса.“
Младежът погледна часовника си. До пристигането в Ню Йорк оставаха час и половина. По разписание самолетът трябваше да кацне в 4:05 следобед. Време за последното изпитание.
Върна се на мястото си. Питието му го чакаше на таблата. Отпи две глътки и стюардесата го попита дали може да му помогне с нещо. Той понечи да отвърне „не…“, но настъпи нова празнота в съзнанието му.
5
— Бихте ли ми донесли нещо за ядене, ако обичате — каза Стрелецът с гласа на Еди Дийн.
— Ще сервираме топла закуска след…
— Умирам от глад — продължи Роланд с най-искрен тон. — Каквото и да е, дори питка…
— Питка ли? — смръщи чело жената с военната униформа и Стрелецът веднага надникна в съзнанието на затворника. „Сандвич“… думата не му говореше нищо.
— Дори сандвич — уточни той.
Жената с униформата се колебаеше:
— Ами… имаме риба тон…
— Отлично — отвърна Стрелецът, макар никога през живота си да не бе чувал за риба тон. Просяците нямат право на избор.
— Изглеждате ми малко блед. Може би височината не ви понася.
— От глад е.
Тя му се усмихна с професионална вежливост.
— Ще ви спретна един сандвич.
„Спретна ли?“ — учуди се Роланд. В неговия свят тази дума означаваше да бъдеш чист и добре облечен. Това нямаше значение. Храната скоро щеше да пристигне. Той нямаше представа дали ще успее да я пренесе през вратата до своето собствено тяло, което изпитваше отчаяна нужда от нея.
„Спретна“ — повтори си той и Еди Дийн поклати глава, сякаш не вярваше на чутото.
Тогава Стрелецът отново се оттегли.
6
„Нерви — увери го великият оракул и заклет наркоман. — Просто нерви. Това е част от занаята на куриера, братле.“
Но ако причината бе в нервите, защо тогава го обземаше този странен унес — странен, защото би трябвало да се чувства неспокоен, да се притеснява и тормози, тъй като възнамеряваше да внесе в Щатите килограм кокаин, престъпление, за което се полагат най-малко десет години във федерален затвор. На всичкото отгоре паметта му изневеряваше от време на време.
Отново му се доспа.
Нова глътка от питието, след което той затвори очи.
„Защо припадна?“
„Не съм, в противен случай жената щеше да се втурне към аптечката.“
„Е, добре, защо паметта ти чезне? Това също не е хубаво. Не се е случвало преди. Е, припадал си, но никога не си губил паметта си.“
Нещо странно ставаше с дясната му ръка. Тя сякаш пулсираше от болка, като че някой я бе ударил с чук.
Той я сгъна, без да отваря очи. Нямаше болка. Нито пулсиране. Що се отнася до проблемите с паметта, те бяха следствие от дрогата и напрежението.
„Но сега ще заспя — помисли си. — Как ще обясниш това?“
Лицето на Хенри се носеше пред очите му като отвързан балон. „Не се притеснявай — успокояваше го Хенри. — Ще се оправиш, братле. Ще пристигнеш в Насау, ще отседнеш в «Акуинас». Петък вечер ще дойде един човек. Добър човек. Той ще се погрижи за теб, ще ти остави достатъчно, за да изкараш уикенда. В неделя ще донесе кокаина, а ти ще му връчиш ключа от сейфа. Понеделник сутрин ще направиш онова, което заръча Балазар, а по обяд летиш обратно. С твоята честна физиономия ще минеш през митницата и вечерта ще си хапваш в «Спаркс». Няма да имаш никакви проблеми, братле, никакви проблеми.“
Но проблемите май вече възникваха.
„Добър човек“ — бе казал Хенри, но типът, който се появи, се оказа с бледо лице, британски акцент и тънки мустачки, който напомняше герой от криминален филм от 40-те години, а пожълтелите му зъби стърчаха като зъбците на капан за животни.
— У вас ли е ключът, сеньор? — попита той, макар британският му акцент да промени думата като „синор“.
— Ключът е на сигурно място — отвърна Еди.
— Тогава ми го дайте.
— Не става. Уговорката е да ми дадете мангизи, а в неделя вечер трябва да получа пратката. Тогава ще ви дам ключа. В понеделник ще отидете в града и ще го използвате, за да вземете нещо. Не зная какво е то, защото не ми влиза в работата.
Изведнъж в ръката на онзи се появи малък матово син автоматичен пистолет.
— Защо просто не ми дадете ключа, сеньор? На мен това ще спести време и усилия, а на вас — живота.
Наркоман или не, но Еди Дийн бе човек с характер. Хенри знаеше това; и което е по-важно, Балазар също го знаеше. Затова бяха изпратили именно него. Повечето смятаха, че Еди беше приел да бъде куриер, защото беше наркоман. И Балазар смяташе така. Но само Еди и брат му знаеха, че младежът щеше да отиде дори ако бе абсолютен въздържател. Щеше да отиде заради Хенри.