Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
Еди смръкна, сетне заяви:
— Добре. Става. Можеш да си тръгнеш.
Жълтеникавият стана и го заплаши:
— Имам приятели. Ще дойдат и ще се „погрижат“ за теб. Ще се молиш да ми кажеш къде е ключът.
— Не ми минават тия — отсече Еди. — Сбъркал си адреса.
После се усмихна. Нямаше представа как изглежда усмивката му, но сигурно не беше добродушна, защото онзи побърза да си тръгне, без дори да се обърне.
Когато Еди Дийн се увери, че гадният тип си е отишъл, побърза да се надруса.
И заспа.
8
И сега заспиваше.
Стрелецът, който незнайно как беше проникнал в съзнанието на този човек (чието име все още не знаеше; нищожеството, което Затворникът бе нарекъл „Жълтеникавия“ не произнесе името му, защото не го знаеше), наблюдаваше всичко това както бе гледал театрални постановки по времето, когато светът все още не се бе променил…, защото тогава киното не съществуваше. Ако поне веднъж бе гледал някой филм, щеше да го използва за сравнение. Можеше да извлича от съзнанието на Затворника непознати образи и думи, като използваше асоциации. Странно се получи с името. Знаеше как се казва братът на Затворника, но не и името на самия затворник. Но имената, разбира се, бяха тайни, изпълнени със странна сила.
А и името на човека не бе от особено значение. По-важни бяха слабостта му към наркотиците и железният характер, прикрит дълбоко зад тази слабост, също както тежкият револвер потъва в плаващите пясъци.
Този човек извикваше у Стрелеца болезнения спомен за Кътбърт.
Някой идваше. Затворникът бе заспал и не чу приближаването му. Стрелецът обаче не спеше и отново пое нещата в свои ръце.
9
„Страхотно — помисли си Джейн, — разправя ми колко бил гладен, приготвям му нещо, защото ми става симпатичен, а той да вземе да заспи.“ Изведнъж пътникът — двайсетина годишен, висок, облечен в чисти, поизбелели джинси и риза с индийски мотиви — отвори очи и се усмихна.
— Благодаряя — каза или поне така и се стори. Прозвуча и странно… може би бе чужденец. „Навярно говори насън“ — помисли си Джейн.
— Заповядайте. — Усмихна му се любезно, беше убедена, че той отново ще задреме, а сандвичът ще остане недокоснат.
Върна се по пътеката и реши да изпуши една цигара. Запали клечка кибрит, поднесе я към цигарата си и се сепна — внезапно си беше спомнила нещо необикновено.
„Реших, че е готин. Най-вече заради очите. Заради лешниковите му очи.“
Но когато мъжът от ЗА бе отворил очи преди миг, те не бяха светлокафяви, а сини. Не бяха сладникави и секси като на Пол Нюман, а студени като айсберг. Очите му…
— О!
Клечката догоря в ръката и.
— Джейн? — обади се Пола. — Добре ли си?
— Да. Бях се замислила.
Запали друга клечка и този път успя да запали цигарата си. Бе дръпнала само веднъж, когато се сети за съвсем логично обяснение. Младежът носеше контактни лещи. Разбира се. От онези, които променят цвета на очите. Беше ходил до тоалетната. Забави се там толкова дълго, че тя се уплаши да не би да му е прилошало — беше толкова пребледнял, не изглеждаше добре. Но явно е свалил контактните си лещи, за да може да спи по-добре. Напълно логично.
„Със сигурност почувства нещо — внезапно се разнесе глас от нейното не чак толкова далечно минало. — Лек гъдел. Видя нещо странно.“
Цветни контактни лещи.
Джейн Дорнинг познаваше поне две дузини хора, които носеха лещи. Повечето от тях работеха в авиокомпанията. Никой не коментираше това, но тя смяташе, че причината може би се крие в това, че пасажерите не обичат да виждат летци и стюардеси с очила — това ги изнервя.
От всички тези хора само четирима носеха цветни контактни лещи. Обикновените лещи са скъпи; цветните струват цяло състояние. Всички познати на Джейн, които можеха да хвърлят толкова пари, бяха жени, до една изключително суетни.
„Е, какво толкова? И мъжете могат да бъдат суетни. Защо не? Той е красив.“
Не. Не беше. Симпатичен, да, но нищо повече. И защо носеше лещи?
Много клиенти на авиокомпаниите се страхуват да пътуват със самолет.
В един свят, в който въздушното пиратство и наркотрафикът бяха ежедневие, служителите на авиокомпаниите често се страхуваха от своите пътници.
Гласът, който предизвика тези мисли, принадлежеше на опитния инструктор в школата за стюардеси, който казваше: „Не пренебрегвайте своите подозрения. Може да забравите всичко, което са ви учили — например как да се справите с потенциални или действащи терористи — но запомнете само това: не пренебрегвайте своите подозрения. Понякога екипажът твърди, че не е подозирал нищо, докато онзи тип не е извадил гранатата и не е заплашил, че ако не завият към Куба, ще изпрати всички в океана. Но в повечето случаи двама-трима души — обикновено стюардеси, каквито ще станете и вие след по-малко от месец — твърдят, че са усетили нещо. Някакъв гъдел. Чувство, че с мъжа от място 91С или с жената от 5А нещо не е наред. Те са имали съмнения, но не са направили нищо. Дали са били уволнени заради това? Не, за Бога! Не можеш да арестуваш някого заради това, че не ти харесва начинът, по който чеше пъпките си. Истинският проблем е, че са усетили… но сетне са го забравили.“