Стая
- Автор: Донахю Ема
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стая». Краткое содержание книги:
— Пернах те.
— Фраснах те.
— Ще те бухна със скорострелната си летяща помпа.
— Да, бе, аз имам гигантски мегатронен трансформобластер…
— Ей — казва Мам, — ще играем ли на хващанка?
— Вече я няма Плажна топка — спомням й аз. Пръсна се случайно, когато я ритнах към Шкаф супербързо. Исках да поръчам друга вместо тъпите панталони.
Мам обаче казва, че можем сами да си направим, можем да смачкаме всички страници, които съм се упражнявал да пиша, и да напълним една торбичка от покупки, после да я стискаме, докато стане нещо като топка, и да нарисуваме страшно лице на нея с три очи. Топка от думи не подскача толкова високо, колкото Плажна топка, но пък всеки път като я хванем, прави силно хръц. Мам е най-добра на хващане, само понякога й нацелва болната китка, а аз пък съм най-добър на хвърляне.
Заради тортата на закуска, неделните палачинки ги ядем за обяд. Не е останала много смес, така че са тънки и се разстилат, харесват ми така. Мога да ги сгъвам, някои се късат. Няма и много сладко, така че му слагаме малко вода.
Един от моите ъгли потича, Мам забърсва Под с Гъба.
— Коркът се износва — казва тя със стиснати зъби. — Как очаква да го поддържаме чист?
— Къде?
— Ето тук, където го търкаме с крака.
Слизам долу под Маса, има дупка в Под с кафяво в нея и е по-твърдо, като го чопля с нокът.
— Не го доразваляй, Джак.
— Не го, просто гледам с пръст. — Като малък кратер е, точно под Прозорче, където е супертопло. Пея „Няма слънце“, а Мам пее „Ето, слънцето идва“, аз избирам „Ти си моето слънце“. После искам да бозкам, лявата е супергъста.
Жълтото лице на Господ ми свети червено през клепачите. Отварям, ама е прекалено ярко за гледане. Пръстите ми правят сенки на Черга, малки и сплескани.
Мам дреме.
Чувам звук и ставам, без да я будя. Оттатък при Печка, тихичък стържещ звук.
Нещо живо, животно, наистина истинско, не в Телевизор. На Под е, яде нещо, може би троха от палачинка. Има опашка, мисля, мисля, че е мишка.
Приближавам се и тррр, тя изчезва под Печка, така че почти не я виждам. Не съм знавал, че нещо може да върви толкова бързо.
— О, Мишле — казвам аз тихо, за да не го изплаша. Така трябва да се говори на мишка, както в „Алиса“, само че тя погрешка заговаря за своята котка Дайна и нейната мишка става нервна и отплува. Аз сега скръствам ръце в молитва:
— О, Мишле, върни се, моля те, моля те, моля те…
Чакам часове, но то не се връща.
Мам със сигурност спи.
Отварям Хладилник, вътре няма много. Мишките обичат сирене, но на нас не ни е останало. Изваждам хляба, отчупвам малко върху една чиния и я слагам долу, там, където беше Мишле. Клякам и се смалявам, и чакам още часове.
И тогава най-прекрасното нещо, Мишле подава нос, остър е. Почти подскачам от радост, само че не, оставам супермирно. То се приближава до трохите и души. Аз съм само на около два фута разстояние, щеше ми се Линия да беше тук, за да измеря, но тя е подредена в Кашон в Подкреватчо, а не искам да мърдам и да изплаша Мишле. Гледам ръцете му, мустаците му, много къдравата му опашка. То е живо наистина, то е най-голямото живо нещо, което някога съм виждал, милиони пъти по-голямо от мравките или Паяк.
После нещо се стоварва върху Печка, тряяяс, аз изпищявам и, без да искам, стъпвам на чинията, Мишле е изчезнало, къде е отишло? Да не би книгата да го е строшила? Тя е „Сгъваемо летище“, преглеждам всичките й страници, но то не е там. Лентата за получаване на багаж се е откъснала и вече не стои права.
Лицето на Мам е странно.
— Накара го да изчезне — крещя й аз.
Тя държи Четколопатка, помита счупените парчета чиния.
— Какво правеше това на пода? Вече сме само с две големи чинии и една малка, това е…
Готвачката в „Алиса“ хвърля чинии по бебето, а също и тиган, който почти му откъсва носа.
— На Мишле трохите му харесват.
— Джак!
— Беше истинско, видях го.
Тя издърпва Печка, има малка цепка в дъното на Стена на Врата, тя взема рулото алуминиево фолио и започва да пъха топки от него в цепнатината.
— Недей! Моля те.
— Съжалявам. Дойде ли една, ще дойдат и десет.
Това е шантаво смятане.
Мам оставя фолиото и ме стиска здраво за раменете.
— Ако й позволим да остане, скоро ще ни нападнат бебетата й. Ще крадат храната ни, ще внасят микроби върху мръсните си лапи…
— Може да ядат моята храна, не съм гладен.