Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Рева изчака цели два часа. Ал Сорна никога не хъркаше, спеше почти без да помръдне и без да издаде звук. Тя го наблюдава още известно време, следеше лекото повдигане и спадане на гърдите му под одеялото, после се измъкна изпод завивките, взе си обувките и тръгна боса към реката. Спря на брега да си наплиска лицето, обу се и тръгна надолу по течението.
Лесно откри лагера на скитниците — миризмата на пушек я предупреди доста преди да види скупчените бараки и палатки. Гореше само един огън, малцината обитатели на лагера се смееха и говореха високо. Четирима мъже, които си подаваха бутилка. „Явно са подплашили останалите“ — помисли си тя. Промъкна се по-близо. Чуваше гласовете им ясно.
— Изчука оная кучка, след като тя умря бе, Кела! — засмя се един от мъжете. — Бахти животното си, да чукаш труп.
— Аз поне не таковах момчето — заяде се другият. — Против природата е.
Рева не виждаше причина да отлага повече. Трябваше да действа бързо, преди Ал Сорна да е усетил отсъствието ѝ.
Четиримата млъкнаха, като я видяха да влиза в лагера, но изненадата им бързо отстъпи пред пиянска похот.
— Търсиш си къде да спинкаш ли, сладурано? — каза най-едрият. Имаше гъста рошава грива и изпития вид на човек, който живее ден за ден под открито небе и не се храни редовно. Имаше и златен пръстен на верижка около врата. „Малък пръстен, женски по-скоро, не че съм голям специалист по бижутата.“ Рева си спомни голата жена с отрязания пръст.
Не каза нищо, само го гледаше.
— Имаме достатъчно място — продължи мъжът и тръгна към нея, залиташе. — Всички други се ометоха. Нямам представа защо.
Рева продължи да го гледа и да мълчи. Колкото и да беше пиян, явно някакъв инстинкт се задейства в главата му, защото той спря на няколко крачки от нея и примижа.
— Какво дириш тук, моми…
Ножът се хлъзна от канията, Рева се стрелна приведена напред, после се изправи в движение, острието сряза гърлото му, а тя отскочи встрани от падащия мъж и кръвта, която струеше през пръстите му.
Уби втория, преди да се е опомнил — скочи към него, уви крака около гърдите му и заби ножа дълбоко в рамото му, два пъти. Стрелна се към третия, който се опитваше да измъкне от колана си къса тояга. Разбойникът успя да замахне веднъж, но Рева избегна удара с лекота — приведе се, претърколи се на земята и преряза в движение ахилесовото му сухожилие. Мъжът се строполи с псувни и крясъци. Рева се обърна към четвъртия. Той местеше трескаво поглед между нея и повалените си другари, стиснал нож с дълго острие. Зяпна я за последно с ужас в очите, захвърли ножа и хукна да бяга. Почти беше стигнал до спасителния мрак на дърветата, когато ножът ѝ го настигна и се заби между плешките му.
Рева отиде при трупа на първия, когото беше убила, обърна го по гръб и скъса верижката с пръстена от врата му. В колана му имаше хубав ловджийски нож, от онези, които бяха на въоръжение в Кралската гвардия, ако можеше да се съди по полковия герб върху дръжката. Рева взе ножа, прибра пръстена в джоба си и отиде при онзи със срязаното сухожилие, който редеше отчаяни молби през сълзи, сополи и слюнка.
— Не се тревожи, Кела — каза му тя. — Обещавам да не чукам трупа ти.
Елора им направи закуска от яйца и пържени в масло гъби. „Не само танцува чудесно, но може и да готви“ — помисли си Рева с пълна уста. Изчака Елора и Норин да се заемат с фургона, после извади пръстена от джоба си и го метна на Ал Сорна. Той дълго го гледа.
— Слънцето и луната — каза тихо накрая.
Рева се намръщи.
— Какво?
Той вдигна пръстена, така че и тя да го види — две преплетени кръгчета, гравирани от вътрешната страна на халката, едното в пламъци.
— Били са Отричащи.
Тя вдигна рамене и се върна към закуската си.
— Телата — каза Ал Сорна.
— В реката са.
— Много професионално от твоя страна.
Тя вдигна глава, стресната от острия му тон, и видя в погледа му нещо, което разпали наново гнева ѝ. Разочарование.
— Не съм тук по свой избор, Мрачен меч — каза му. — Тук съм за оръжието на Верния меч, за да спечеля любовта на Отеца, като съсипя нечестивото ви кралство. Не съм ти нито приятел, нито сестра, нито ученичка. И пет пари не давам за одобрението ти.
Джанрил Норин се изкашля, нарушавайки тежкото мълчание, възцарило се след тези думи.
— Да потърсим капитана на стражата, милорд. Ако ще го правим днес.