Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Прави каквото ти казвам, лайно тлъсто! — Жената се усмихна за пръв път, все така впила поглед във Френтис. Свирепа усмивка, нетърпелива.
Миг по-късно волята, приковаваща го като дъските на стегалките, които помнеше така ясно от детството си, изчезна. Внезапният прилив на чувство за свобода беше опияняващ, но не трая дълго.
Жената го нападна, вдигнала меч по съвършено права линия към сърцето му, атака изящна, точна и мълниеносна. Неговият меч литна да посрещне нейния и отклони удара в последния момент. Френтис се завъртя в пирует към стената на ямата, скочи, отблъсна се с крака от скалата, извитият му на дъга гръб прелетя на сантиметри над меча, който разсече въздуха под него, приземи се на ръце в средата на ямата, после скочи на крака.
Жената се засмя доволно и нападна, залагайки този път на отработена серия от пронизващи и посичаща удари. Той си спомни, че и преди с виждал тази атака — от един куритай, когото беше убил преди няколко месеца. Така го обучаваха — всеки път му показваха нови трикове, за да усъвършенстват уменията му. Френтис парира всеки неин удар и отвърна със своя серия, научена от друг учител, когото бе мразил навремето заради жестокостта му, но сега си спомни с признателност.
Жената явно не познаваше тази атака, защото парираше ударите му в последния момент, без изяществото отпреди малко. Той я изтласка към стената на ямата и завърши серията си с фалшив удар между очите, който се превърна в страничен замах към бедрото. Мечовете им звъннаха, когато жената парира.
Френтис отстъпи няколко крачки назад и я погледна в очите. Жената все така се усмихваше. Последният ѝ рипост беше твърде бърз. Невъзможно бърз, в интерес на истината.
— Е, май вече ти привлякох вниманието — каза тя.
Френтис също се усмихна. Правеше го рядко и усети лека болка в мускулите на лицето, които реагираха на тази несвойствена мимика.
— Никога не съм убивал жена — каза той.
Тя се нацупи.
— О, не бъди такъв.
Френтис ѝ обърна гръб и се върна в центъра на ямата. За пръв път му даваха право на избор и той щеше да се възползва от него.
— Това може да се окаже проблем — каза тихо жената и Френтис се досети, че неволно е дала глас на мислите си.
— Почитаема милейди? — извика отгоре Вастир.
— Хвърли ми въже! — извика в отговор тя. — Приключих тук. — Махна към Френтис. — Този става за представленията.
— О, да, ще е гвоздеят на програмата в празненствата по случай победата — каза господарят. Облекчението в гласа му се стори странно на Френтис.
— Така е, дълбоко почитаеми — съгласи се Вастир, повлякъл въжена стълба към ръба на ямата. — Бих изпаднал в отчаяние, ако усилията ми отидеха на…
Късият меч на Френтис го прониза в шията, сряза кръвоносни съдове, прекъсна гръбнака и върхът му щръкна от тила, в основата на черепа. Вастир залитна опулен, едновременно ужасѐн и объркан, кръв бликаше от раната и от устата му, после политна напред и се стовари с неприятен звук върху пясъка в ямата.
Френтис изправи рамене и се обърна към жената. Сега вече щяха да го убият — колкото и висока да беше цената му, подобно престъпление не можеше да бъде простено. Само дето усмивката на жената се беше върнала, видя с изумление той.
— Да ти кажа, Арклев — подвикна тя към господаря, който зяпаше невярващо Френтис, — изглежда, си промених мнението.
Жената тъкмо се бе изкатерила по въжената стълба, когато връзката се върна — стегна го така силно и неочаквано, че Френтис загуби равновесие и се строполи на пясъка, а белезите му пламнаха в агония. Вдигна глава и я видя да се усмихва. Усмихваше се и потриваше пръсти, което го подсети за топлината на допира ѝ отпреди малко. „Тя го прави — осъзна той. — Тя ме държи сега!“
Не я изпусна от поглед, докато тя не се оттегли със смях, а след още няколко мъчителни секунди оковите, които стягаха ума му, се стопиха. Господарят се задържа още миг-два край ръба на ямата, слабото му лице изопнато допълнително от страх и гняв, контролирани, но все пак осезаеми за човек, който умее да чете лицата на противниците си.
— Кралството ти ще си плати, задето ти не умря днес, робе — каза господарят. А после изчезна от погледа му и Френтис реши, че едва ли ще го види някога отново. Жалко, защото се бе надявал да изпрати и него в Отвъдното да прави компания на Вастир.
Вратите в нишите се отваряха с трясък и той скочи на крака. Появиха се робите, ала придружени този път от взвод варитаи. Войниците го обградиха с насочени копия, докато робите си свършат работата — извлякоха тлъстия труп на надзирателя, заравниха с гребла окървавения пясък и изчезнаха там, откъдето бяха дошли. Френтис не знаеше какво има от другата страна на вратите в нишите, не искаше и да знае, предвид стоновете на болка и тежък труд, които долитаха оттам нощем.