Онова, което не ме убива

— Как изглеждаше?

— Твърде ужасяващо… или по-точно, беше си и секси по някакъв злокобен начин. Но твърде ужасяващо!

— Линус, нямах предвид да оценяваш външния ѝ вид. Искам само да знам как бе облечена и дали евентуално е казала името си.

— Нямам представа коя беше — продължи Линус, — макар че като че ли я познавах отнякъде. И като че ли я свързвах с нещо лошо. Беше с татуировки, пиърсинги и цялата там ужасия и изглеждаше като хардрокерка или готическа метълка, или пънкарка, пък и беше кльощава като скелет.

Почти без да го осъзнава, Микаел направи знак на Амир да му налее още една „Гинес“.

— И какво стана? — попита той.

— Ами какво да ти кажа. Мина ми през ума, че нямаше нужда да се хващаме за работа на секундата, така че седнах на леглото — нямаше кой знае какво друго за сядане — и предложих най-напред да пийнем по едно или нещо подобно. Ала знаеш ли какво направи тя тогава? Помоли ме да изляза. Нареди ми да напусна собствения си дом, сякаш това бе най-естественото нещо на света, и аз, разбира се, отказах. Тъй де, пробвах с: „Всъщност аз живея тук“. Тя обаче каза само: „Марш, изчезни“, и тогава не видях друг изход, освен да си вдигна чукалата. Останах навън доста дълго време. Когато се върнах, тя лежеше на леглото ми и пушеше, ама че шантава работа, зачела се бе в книга по теория на струните или нещо от сорта, а аз ще да съм се втренчил в нея по някакъв съмнителен начин, знам ли, защото ми обясни, че нямала намерение да спи с мен, дори малко. „Дори малко“, рече и си мисля, че не ме погледна в очите ни веднъж. Само изтърси, че сме имали троянец в компютрите, RAT5, както и че познавала модела на проникването, самото ниво на програмирането. Сгащили са ви, каза. После се чупи.