Чудовището на нашата улица

— Кажи ми какво става, или, кълна се, телефонът ще послужи за плазмен телевизор на птичките в някое гнездо.

Мелъди не се осмели да й каже, че блъфира. Последния път, когато опита този номер, раницата й Барби полетя към задната седалка на един минаващ кабриолет.

Вместо това, както винаги, отстъпи и разказа шепнешком на Кандис всичко за Бека, Брет, Франки, Джаксън, клипа и тиктакащия часовник.

— Леле! — каза Кандис, когато Мелъди свърши разказа си. И без да й се напомня, върна телефона, наклони леко глава и се загледа. Лицето й изразяваше смесица от интерес и объркване, сякаш изучаваше непознат, за когото можеше да се закълне, че е срещала и преди.

Уплашена от реакцията на сестра си, Мелъди загриза ноктите си. „Дали ще се присмее на затруднението ми? Или ще ме нарече глупачка, че не съм предала Франки? Ще ме обвини, че съм се сприятелила с Бека? Ще пропъди Джаксън от живота ми? Ще каже на мама и татко, че историята с чудовището съвсем не е пакет от мерки за съживяване на икономиката в Салем?“

Една гръмотевица наруши мълчанието им.

— Спри да ме зяпаш така — помоли се Мелъди. — Кажи нещо!

— Почти се вързах — отвърна Кандис ухилена. — Но тази част с дъщерята на Франкенщайн, която се крие в лабораторията на баща си… Виж — тя мина край Мелъди и се тръшна на дивана, — ако не искаш да признаеш, че с Джаксън си пращате любовни съобщения, добре. Но поне измисли нещо по-така. Ти си последният човек, от когото очаквах да използва злободневната история с чудовището за свое оправдание. Не ти отива никак.

Мелъди понечи да се защити, но размисли. Защо да не остави Кандис да си мисли, че драмата с Франки е измишльотина? Така щеше да е най-добре за всички.

— Добре, права си — Мелъди въздъхна и седна на огледалната масичка за кафе. — Излъгах те. Срам ме е…

— Аха! — скочи на крака Кандис. — Значи всичко е истина!

— Какво? Не е вярно.

— Лъжеш! — Кандис решително мушна с пръст във въздуха. — Никога не си признаваш, че съм права, когато наистина съм права.

Мелъди се засмя нервно, докато се удивляваше на Кандис. Тя разрушаваше стереотипните представи за блондинките. Нейната глава не беше пълна с въздух. Зъбните колелца на мозъка й изкарваха всичкия въздух оттам през ушите й.

— Значи дъщерята на Франкенщайн не е измислица? — прошепна Кандис.

Мелъди кимна.

— И живее в лаборатория?

Мелъди пак кимна.

— И се зарежда с ток?

— Да!

— Тре клише13 — Кандис надникна през стъклената врата към клисурата. — Има ли и други?

— Не съм съвсем сигурна — отвърна Мелъди. — Но няма от какво да те е страх. — После почувства, че трябва да обясни. — Съвсем нормални са… е, не точно.

— Да ме е страх? — Кандис се усмихна бавно, а лицето й се озари като езеро при изгрев-слънце. — Не ме е страх. Не съм на себе си.

— Какво? — Мелъди придърпа краката към гърдите си. Студената повърхност на масичката разхлади потните й стъпала.