Сянката на чинара [bg]

— Работното време?

— От осем и половина до пет, с трийсет минути обедна почивка.

— Ами Лушън? — попита тя.

— Какво за него?

— Той е тук, долу. На мен ми харесваше на втория етаж, по-безопасно е.

— Притеснявал ли те е?

— Още не. Виж, Джейк, харесвам Лушън и работата, която вършим заедно, но понякога оставам с усещането, че той би желал да скъси още малко дистанцията, нали разбираш?

— Да, струва ми се.

— Ако ме докосне, ще го пребия и ще измета стаята с него.

Джейк се засмя, като си представи сцената, и изобщо не се усъмни, че Порша е в състояние да се погрижи за себе си.

— Налага се да си поговоря с Лушън. Остави на мен. Ще го предупредя.

Порша огледа кабинета. Кимна, усмихна се и заяви:

— Аз обаче не съм секретарка, Джейк. Ще стана адвокат, точно като теб.

— А аз ще ти помогна с каквото мога.

— Благодаря.

— Искам отговор. Сега. Веднага.

— Не желая да пропусна процеса. Но ако седна зад това бюро, ще го пропусна, нали?

— Ще мислим за това после. В момента си ми нужна тук, долу.

— Добре.

— Значи се споразумяхме?

— Не. Хиляда долара на месец е твърде малко за секретарка, рецепционистка и правен асистент в едно.

Джейк разпери ръце, но съзнаваше, че е претърпял поражение.

— Добре де, а колко според теб?

— Според пазара по-скоро две хиляди.

— Ти пък какво знаеш за пазара?

— Не много, обаче знам, че хиляда на месец е твърде малко.

— Добре, хиляда и петстотин на месец за първите два, после ще поговорим.

Тя се хвърли напред и го прегърна силно.

— Благодаря, Джейк.