Господарят на дъжда [bg]

— Не. Съгласен съм. Но все пак водеше ли понякога мъже тук?

— Понякога да.

— През деня? Нощем?

— Когато момченцето беше на училище. Понякога нощем.

— Излизала ли е по-често с определен човек през последните няколко месеца преди смъртта си?

Госпожа Шмид отново погледна съпруга си, сякаш търсеше одобрението му. Той кимна и тя отговори:

— Да, през последния месец… не, през последните два месеца. Тя се промени.

— Самата тя или навиците й?

— И двете. През деня не водеше мъже, но нощем, струва ми се, идваше един.

— Само ви се струва?

— Пускаше го през страничната врата… в двора.

— Виждали ли сте го?

— Оттук не бихме могли.

— Чували ли сте поне гласа му?

— Твърде е далече.

Госпожа Шмид изцъка с език в израз на раздразнение.

— Разказваше ли ви за него?

— Да. — Тя вдигна показалец. — Да. Била щастлива, така разправяше. Всичко щяло да потръгне. Била срещнала човека на мечтите си, богат човек, влиятелен. Той щял да измъкне нея и Алексей, да й помогне да започне нов живот, да я заведе другаде… в Европа. Питаше ни къде да отиде, ако посети Германия, каква страна е и дали сме били във Франция или Англия. — Изгледа ги подозрително. — Ото се ядосваше, но не беше сериозно. Щеше да го преживее и аз му казвах: „Миличък, тя е… нали знаеш? Остави я да върви с този богаташ.“

— Значи никога не сте виждали този човек?

— Не.

— И никога не сте чували гласа му, нито знаете името му?

— Найн, найн.

— Китаец ли беше?

Госпожа Шмид вдигна красноречиво рамене:

— Откъде да знаем? Възможно е, ако се имат предвид… предпочитанията й. Много вероятно да тръгне… с китаец.

Тя сбърчи нос с погнуса.

— Значи нямате представа кой може да е бил?

— Богат. Влиятелен. Така разправяше. Бил добър с нея. Карал я да се чувства щастлива. Я. Бил готов да се свърже с нея… Носеше подаръци на Алексей…

— Какви подаръци? — намеси се Фийлд.

— Сглобяемо самолетче. Дървено. Нищо особено.

Фийлд започваше да се изнервя. Тази жена вече му се струваше досадна.

— Ото й подари копринен шал, но тя не го хареса. Не го хареса! Каза му да го върне!

Той се досети, че не Ото е избрал шала.

— Къде е момченцето… Алексей? — попита Капризи.

Тя го изгледа объркано.

— Искам да кажа в кое сиропиталище?

Явно нямаха представа. Отново поклатиха глави.

— Във Френската концесия или…

Госпожа Шмид погледна съпруга си.

— Не знаем — изръмжа той.

Настъпи мълчание. Капризи не беше докоснал тортата си.

— Мислите ли, че може той да я е убил?

Госпожа Шмид пребледня като платно. После осъзна, че Капризи има предвид не сина й, а тайнствения нощен посетител, и сякаш щеше да припадне от облекчение.