Денят след утре

72.

Пренебрегвайки асансьора, Шол слезе пеш от петия етаж на галерията, следван неотстъпно от Фон Холден. Когато достигнаха партера, Фон Холден отвори външната врата и двамата излязоха в прохладната нощ.

Униформен шофьор отвори вратата на черния мерцедес. Шол се настани пръв, след него влезе Фон Холден.

— Към Савиниплац — изрече Шол и колата потегли.

— По-бавно — нареди той, когато излязоха на обкръжения с дървета площад.

Мерцедесът запъпли съвсем бавно покрай препълнени ресторанти и барове. Приведен напред, Шол се взираше в хората по тротоара, следеше ги как крачат и разговарят, проучваше всяко лице, всеки жест. Вършеше го съсредоточено, сякаш гледката бе съвършено нова за него, сякаш за пръв път виждаше всичко това.

— Завийте по Кантщрасе.

Шофьорът зави към светлините на луксозни нощни клубове и шумни кафенета.

— Спрете, ако обичате — каза най-сетне Шол. Макар че говореше любезно, тонът му беше отсечен и рязък като военна заповед.

Малко преди следващата пресечка шофьорът намери свободно място край тротоара и спря. Шол се облегна назад, подпря брадичката си с длани и впи поглед в гъмжилото от млади берлинчани, сновящи неуморно из неоновото пъстроцветие на своя шумен музикален свят. Зад затъмнените стъкла той приличаше на воайор, съзерцаващ страстно насладите на света, но в същото време запазващ дистанция от него.

Фон Холден се питаше какво става. Още в мига, когато посрещна Шол на летище Тегел, за да го придружи до галерията, бе разбрал, че нещо не е наред. Подозираше какво, но Шол мълчеше и Фон Холден бе почнал да мисли, че може да се е разминало.

Но никой не бе в състояние да разбере Шол. Той беше загадка, скрита зад маската на безкомпромисна надменност. Навярно не можеше, или не искаше да промени своя характер, който го бе извел до сегашните върхове. Нерядко работеше заедно със сътрудниците си седмици наред по осемнайсет часа дневно, а после или ги мъмреше за липса на усърдие, или ги награждаваше с луксозни почивки нейде на другия край на света. Понякога напускаше изключително важни преговори с профсъюзите в най-решителния момент и отиваше сам в някой музей или даже на кино. Отсъстваше с часове, а когато се завръщаше, очакваше спорът да е разрешен в негова полза. И обикновено се оказваше точно така, защото и двете страни знаеха, че в противен случай ще уволни целия персонал. После щеше да наеме нов и да започне преговорите от нулата — нещо, което би означавало и той, и противниците му да прахосат цяло състояние за съдебни разноски. Само че за разлика от тях, Шол можеше да си го позволи.