Денят след утре

— Бени — Маквей отново се обърна към телефона. — Жертвите трябва да са работили в някоя област на авангардните технологии. Изобретатели, проектанти на прецизни инструменти, учени, може би даже професори. Експерименти с извънредно ниски температури — сто, двеста, триста градуса под нулата. Или обратното — проучване на високите температури. Кои са били? Върху какво са работили преди смъртта си? И последно: „Майкротаб корпорейшън“. Уолтъм, Масачузетс, 1966. Работят ли още? Ако да, кой ги управлява и кой е собственикът. Ако не, какво е станало и кой ги е притежавал през шейсет и шеста?

— Маквей… аз да не съм ти Уолстрийт? Да не ме мислиш за данъчна служба или бюро за безследно изчезнали? Какво си въобразяваш, че ще го натракам в компютъра и всичко ще изскочи на тепсия? За кога го искаш, по дяволите? За Новата 1995?

— Ще ти се обадя утре сутринта.

— Какво?

— Бени, въпросът е много, много сериозен. Ако закъсаш, ако ти трябва помощ, обади се на Фред Ханли от ФБР в Лос Анджелис. Кажи му, че е за мен, че го моля за съдействие. — Маквей помълча. — И още нещо. Ако не позвъня до утре по обед, твое време, свържи се с Йън Нобъл от Скотланд ярд и му предай всичко, което си изровил.

— Маквей… — Хлапашкото веселие се бе изпарило от гласа на Бени Гросман. — Неприятности ли имаш?

— Доста.

— Доста? Какво означава това, по дяволите?

— Хей, Бени. Ще имам да те черпя…

Озбърн стоеше край прозореца на мрачната стая и гледаше надолу към улицата. Мъглата се сгъстяваше, почти не минаваха коли. По тротоарите нямаше жива душа. Хората спяха по домовете си, събирайки сили за вторника. После вид как един неясен силует мина под уличната лампа, пресече булеварда и тръгна към хотела. Стори му се, че е Маквей, но не беше съвсем сигурен. Веднага дръпна завесата, седна и щракна нощната лампа, до която лежеше пистолетът на Бернхард Офен. Имаше чувството, че се крие от векове, макар всъщност да бяха минали само осем дни от момента, в който надигна глава и зърна Албърт Мериман на една от масите в кафене „Стела“.

Колко души бяха загинали през тези осем дни? Десет, дванайсет? Не, много повече. Ако не бе срещнал Вера, ако не бе дошъл в Париж, всички те щяха да са живи. Негова ли бе вината? Нямаше отговор, защото въпросът беше безсмислен. Той беше срещнал Вера и беше дошъл в Париж, тъй че нищо не можеше да се промени.

През последните часове, докато Маквей не беше в стаята, Озбърн се мъчеше да не мисли за Вера. А когато не успееше, когато неволно се сетеше за нея, упорито си повтаряше, че тя е добре, че инспекторите, които я придружават в Кале, са сигурни, верни ченгета, а не пипала на тая гнусна каша, в която се бе забъркал.

Насилието се бе стоварило върху него в най-ранна възраст и последиците го гонеха до днес. Кошмарите след убийството на Мериман, тежкият емоционален припадък, който бе завършил в прегръдките на Вера върху пода на таванското скривалище — всичко това бе просто отчаяна борба срещу чудовищната истина, че смъртта на Мериман не е променила нищо. Ужасният убиец с белязано лице, когото преследваше още от детството си, бе заменен с празен етикет — име и почти нищо друго. Когато напусна жилището на Вера — поемайки при това риска да се сблъска с високия, с парижката полиция и Маквей — той бе признал, че вече не може да се справи сам. Не бе дошъл да търси от Маквей милост, а помощ.