Приказки за боговете
- Автор: Нади Беа
- Серия: Приказки за боговете #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказки за боговете». Краткое содержание книги:
Видя Сатара да пристига. Усмихна му се и го поздрави. Веова се бореше с чувствата си на привличане и отблъскване. Пак се появи страхът от загуба на собствената си идентичност.
— Защо отново настояваш за среща с мен — студено попита Веова, — знаеш, че не желая да свързвам Земята със Сатариус.
— Много жалко, — отговори Сатара, — но не за това искам да те помоля. Нека оставим физическия свят на мира и се занимаем с нашия. Исках да ти предложа да слеем двете астрални царства в едно. И без това границата между царствата реално вече не съществува.
Веова остана изумен. Несъзнателният стремеж на Сатара към сливане с него се проявяваше в непрекъснатите му опити да слива техните работни системи. Първо идеята му, че само система, изградена със Силите на дясната и лявата страна е стабилна, после идеята му да свърже Земята със Сатариус а сега и тази нова идея.
— Ти страдаш от натрапчива идея за обединение — отговори Веова.
Сатара го погледна замислен. Наистина обмисляше вероятността Веова да е прав. Това говореше за изключителния му духовен напредък.
— Може би. Но усещам, че това е пътят, по който трябва да тръгнем, за да спасим и двете системи от гибел.
— Ако си прав — отговори Веова, — че грешката е направена още в самото начало, нищо не може да ги спаси.
Веова не се инатеше просто така. Беше убеден в това, което казваше. Дори стигна дотам, да смята обяснението на Сатара за техния провал за вероятно. В този случай той не виждаше никакъв изход от положението.
— Длъжни сме да опитаме — продължи Сатара, — иначе последствията ще бъдат ужасни не само за хората, но и за ангарите, и за нас самите.
— Ако не беше създал собствена система на Сатариус само със Силите на лявата страна, — отговори Веова, отново обхванат от агресивността си към Сатара, — щетите щяха да бъдат наполовина!
Сатара изтръпна от това обвинение и затвори за няколко мига очи. Пребори се успешно с желанието да отговори рязко и продължи разговора, чак след като се успокои.
— Сегашното положение не е удобно за ангарите. От една страна ние разделихме приятели, за да работят за нас. От друга, рано или късно ще се появят дрязги между двете групи, някакво съперничество, и тази сплотена общност ще се разпадне. Работата и в двете системи е една и съща, те си приличат като близнаци. Нищо не пречи ангарите да работят заедно и за двете системи.
Веова добре разбираше аргументите на Сатара. Отново остана изненадан от силно развитото му чувство за отговорност. Спомни си, че точно тази способност беше слабо проявена в някогашния му първи помощник. Реши да подложи това чувство на изпитание.
— И кой от нас двамата, според теб, ще поеме командването? — попита Веова със саркастичен смях.
Сатара го стрелна с пронизващ поглед. Нямаше готов отговор на този въпрос. След кратко мълчание, той отговори твърдо:
— Готов съм отново да стана първия ти помощник.
Веова замръзна от изненада и от срам. Изведнъж разбра, че самият той никога не би бил способен на такава саможертва. Разбра, че Сатара не само го беше изпреварил в умението си да управлява една физическа система и една ангарска общност, но и в цялостното си развитие бе придобил много по-голяма сила от него.
Засрамен и изплашен, Веова не успя да попречи на старата омраза да си прокара път в съзнанието му и извика:
— А аз не те ща за помощник! Веднъж ме изостави в тежко положение и сега вече нямаш място до мен!
Той обърна гръб на Сатара и се пренесе в централата.
Вече седнал на златния си трон, Веова бе обхванат от дълбоко съжаление за отвратителната си реакция. Самообвиняваше се и се презираше. Разкъсваше се между желанието да се извини на Сатара и чувството за собствено достойнство. Обичаше Сатара, но не беше в състояние да му го признае. Прекалено дълго той беше стоял на върха на тази макар и незначителна в рамките на вселената пирамида, за да може просто така да слезе от него.
Чувството за самота, което го съпътстваше през целия му досегашен живот и на което той отдавна не обръщаше никакво внимание, се надигаше мощно в него и го заля с тежките си вълни. То изкара от дълбините на съзнанието му дълго потискания стремеж към подкрепа и любов. И Веова изпадна в дълбоко униние.
Сатара се връщаше дълбоко наранен. Примирил се вече с непрекъснатите си неуспешни опити да уговори Веова за едно по-тясно сътрудничество, той не можеше да се примири с несправедливите му обвинения.