Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— На мен пък ми звучи разумно — каза Селуин, който продължаваше да гледа в пергаментите пред себе си.
— А, Силий Италик! — кралят посочи цяла група от килийки, пълни със свитъци. — Скъпият Силий Италик! Аз имам всичките осемнадесет тома от неговата история на Втората пуническа война. Какво богатство!
— Втората фукническа война — изкикоти се свещеникът.
— Това е моята библиотека — каза Бан гордо, — славата на Инис Трийбс! Тя и нашите поети. Съжалявам, че те обезпокоихме, отче!
— Може ли скакалец да обезпокои камила — попита отец Селуин, но ние вече бяхме излезли. Последвах краля отново през стаята с полуголата арфистка и след това се върнахме там, където ни чакаше Блейдиг.
— Отец Селуин прави изследване, посветено на размаха на ангелските криле — заяви гордо Бан. — Може би трябва да го попитам за невидимото съществуване? Той сякаш знае всичко. Е, сега разбираш ли, Дерфел, защо е толкова важно Инис Трийбс да не попадне в чужди ръце? На това малко място, скъпи ми приятелю, е складирана мъдростта на нашия свят, събрана от руините на този свят и пазена от добри ръце. Чудя се какво ли е това „камила“. Ти знаеш ли какво е „камила“, Блейдиг?
— Някакъв вид въглища, господарю. Ковачите го използват, за да правят стомана.
— Така ли? Колко интересно. Но въглищата не могат да бъдат обезпокоени от скакалец, нали? Колко объркващо. Трябва да попитам отец Селуин, когато е в настроение да отговаря (което рядко се случва). А сега, млади човече, знам, че си дошъл да спасяваш моето кралство и съм сигурен, че нямаш търпение да се заемеш с тази работа, но първо трябва да останеш за вечеря. Тук са и синовете ми. И двамата са воини! Навремето се надявах, че ще посветят живота си на поезията и на науката, но времената искат войници, нали? Все пак скъпият ми Ланселот като мен високо цени филите, така че има надежда за нашето бъдеще. — Кралят замълча, сбръчка нос и вежливо ми се усмихна. — Първо искаш да се изкъпеш, нали?
— Искам ли?
— Да — каза Бан решително. — Лиънор ще те заведе в стаята ти, ще ти приготви банята и ще ти намери подходящи дрехи.
Той плесна с ръце и първата арфистка се появи на вратата. Изглежда тя беше Лиънор.
Бях в дворец край морето, пълен със светлина и красота, с музика и поезия и с хора, които сякаш бяха от друга епоха и от друг свят.
Но тогава срещнах Ланселот.
— Ти си почти дете — каза ми Ланселот.
— Така е, господарю — отвърнах аз. Ядях рак, задушен в разтопен масло (мисля, че това е най-вксуното нещо, което съм ял през живота си)
— Артър ни обижда като ни праща едно дете — продължи Ланселот.
— Не е така, господарю — казах, а по брадата ми течеше масло.
— Да не би да твърдиш, че аз лъжа? — попита принц Ланселот, престолонаследникът на Беноик.
Аз се усмихнах.
— Твърдя, че грешите, лорд принц.
— Шестдесет мъже — озъби се той. — Това ли е всичко, което Артър може да изпрати?
— Да, господарю.
— Шестдесет души, водени от едно дете — каза Ланселот презрително. Той беше само една или две години по-голям от мен, но на лицето му беше изписано такова отегчение от живота, че изглеждаше много по-стар. Той беше изключително красив, висок и добре сложен, с тясно лице и тъмни очи. Така както очите на Гуинивиър поразяваха със своята женственост, така очите на Ланселот поразяваха с липсата на всякаква мъжественост. В надменния вид на Ланселот имаше нещо, което смущаваше, нещо, което ме караше, когато гледам Ланселот да си мисля за змия. Той имаше черна коса, която се спускаше на големи балсамирани къдрици, в които имаше забодени златни гребени. Брадата и мустаците му бяха старателно подстригани и намазани до блясък, а от него се носеше миризма на лавандула. Той беше най-красивият мъж, който някога бях виждал и, което е по-лошо, Ланселот знаеше това. Изпитах неприязън към него от момента, в който го видях. Ние се срещнахме в залата за угощения на крал Бан, която беше по-различна от всички други зали, които бяха виждал дотогава. Тази беше с мраморни колони, бели пердета, през които се виждаше морето. Стените бяха гладко измазани и изписани с образи на Богове, Богини и приказни животни. Покрай стените на това великолепно помещение се бяха наредили слуги и стражи. Светлината идваше от безброй малки бронзови съдинки с намаслени фитили и десетки дебели свещи, поставени върху дългата маса, покрита с бяла покривка (която непрекъснато окапвах с масло както впрочем мърлях и неудобната тога, която крал Бан беше настоял да облека за угощението).