Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
— Ако разгледаме някоя от вратите на разбитите гробници — каза Том, — може би ще разберем на какъв принцип действат.
Те се върнаха по стъпките си и четири гробници по-назад видяха счупена врата. Беше разбита отдолу и една част бе паднала отвън. Борабей запали нова факла и се приближи към вратата.
След малко се обърна към Филип:
— Аз се страхувам — каза той, подавайки му факлата. — Ти си по-смел от мен, малки братко. Върви.
Филип сви рамене и взе факлата. Влезе в гробницата. Том и Върнън го последваха.
Пространството вътре не беше голямо, може би осем на десет стъпки. В средата се издигаше каменна платформа. Върху нея бе сложена мумия в седнало положение — краката й бяха изтеглени към брадичката, ръцете — сгънати в скута. Дългата й черна коса бе сплетена отзад на гърба, а изсъхналите устни се бяха отдръпнали и откриваха зъбите. Устата беше отворена и от нея се показваше нещо. Когато Том погледна отблизо, видя, че това е парче нефрит, изрязано във формата на пашкул. Едната ръка на мумията държеше лъскав дървен цилиндър, дълъг около осемнадесет инча, украсен с йероглифи. Наоколо бяха подредени в кръг погребални предмети: статуетки от теракота, счупени гърнета, няколко издълбани каменни плочици.
Том клекна, за да провери как работи вратата. Забеляза в каменния вход жлеб. В жлеба бяха поставени гладки каменни ролки, върху които стоеше вратата. Те бяха разхлабени и Том взе една и я подаде на Филип. Той я обърна няколко пъти в дланта си.
— Механизмът е прост — каза той. — Караш вратата да се плъзне по тях и тя се отваря от само себе си. Номерът е как да я накараш да се плъзне.
Те се наведоха и заразглеждаха наоколо, но никъде не се виждаше отговор на въпроса им. Когато се върнаха при Борабей, той ги очакваше с нетърпеливо изражение на лицето.
— Какво открихте?
— Нищо — отвърна Филип.
Върнън дойде след няколко минути, държейки в ръка дървения цилиндър, който мумията бе стиснала.
— Какво е това, Борабей?
— Ключ за подземния свят.
— Интересно. — Той се усмихна и го отнесе по пътеката към гробницата на баща им. — Странно е, че така добре приляга към тези отдушници — каза Върнън, пъхайки парчето дърво в няколко дупки. — Направо се усеща въздухът, който идва отвътре. Виждаш ли? — Той преминаваше от дупка на дупка, проверявайки с ръка течението на въздуха Най-сетне спря. — Оттук изобщо не духа.
Той мушна втулката. Тя влезе на около четиринайсет инча и спря, оставяйки отворени четири инча. Върнън се наведе и взе един тежък, гладък камък. Подаде го на Филип.
— Честта е твоя. Забий го докрай.
— Защо мислиш, че ще стане? — попита Филип.
— Просто предположение, това е всичко.
Филип се изви и стовари камъка върху стърчащия край на дървеното парче. Чу се едно „чук“ и настъпи тишина.
Нищо не се случи. Филип провери дупката. Дървеният чеп беше влязъл вътре напълно.
— По дяволите! — извика той, губейки ентусиазъм. После натисна отчаяно вратата на гробницата и я ритна с все сила — Отвори се, мътните да те вземат!
Внезапен стържещ звук изпълни въздуха, земята завибрира и каменната врата се плъзна полека. Докато вратата се движеше в жлеба, стърженето ставаше все по-силно, накрая изтрополя и спря.
Гробницата беше отворена.
Те стояха с отворени уста, без да могат да произнесат и дума. Слънцето вече се показваше зад далечните върхове, изливайки златна светлина върху скалите, но светлината падаше твърде косо и вътрешността на гробницата продължаваше да тъне в пълен мрак. Четиримата братя гледаха невярващо. От вътрешността ги лъхна тежкото зловоние на смъртта.
67.
Маркъс Аурелиъс Хаузър чакаше, облян от приятната златно розова светлина, а пръстът му галеше спусъка на „Щаер“-а. Оръжието бе може би най-близкият му предмет, и той не се чувстваше нормално без него. Усещаше почти като жива металната цев, затоплена от постоянния допир с тялото му, а пластмасовият приклад на допир бе гладък като женско бедро.
Хаузър се бе притаил в една удобна ниша покрай пътеката, която се спускаше надолу по скалата. Щом не можеше да види братя Бродбент от тази си позиция, при която имаше поглед над пътеката, той знаеше, че те са долу и трябва да се върнат по същия път. Те бяха направили наистина точно така, както бе очаквал. Наистина го бяха отвели до гробницата на стария Макс. И не точно гробница, а цял некропол. Невероятно. И сам вероятно би намерил тази пътека, но щеше да му отнеме доста време.