Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Внезапно се озоваха в края на широка бездна — далечната страна на платото. Отвъд се простираше море от черни планински върхове, едва осветени отзад от звездна светлина. Борабей спря да запали нова факла. Хвърли използваната в урвата, червеното пламъче просветна за миг и изчезна в чернотата. Тръгнаха по тясна пътека покрай ръба на пропастта, после преминаха през една добре скрита пролука в скалата, която явно извеждаше над отвесните скали. Но когато излязоха от нея, пред тях се появи пътека, която преминаваше в издялано в самата канара стръмно стълбище. То се спускаше надолу зигзагообразно и завършваше с тераса — нещо като каменен балкон — павирана с плътно наредени камъни. Терасата бе изрязана в скалата, което я правеше невидима отгоре. От едната страна се издигаха назъбените канари на Белия град; другата се спускаше стръмно надолу и чезнеше в тъмнината. Скалата горе бе надупчена от стотици черни врати, свързани със стръмни пътеки и стълбища.
— Мястото на гробниците — каза Борабей.
Изви се вятър и донесе сладникавата миризма на някакво нощно цвете. Тук не достигаха звуците на джунглата над тях — единствено поривите на вятъра. Беше мрачно, дори зловещо място.
„Мили боже“, помисли си Том, „само като си помисля, че татко е някъде в тези скали.“
Борабей ги поведе през един тъмен вход в канарата и се изкачиха нагоре по спираловидно стълбище. Лицето на скалата бе запълнено като пчелна пита с гробници и стъпалата се виеха покрай ниши с кости, черепи, с по някой стърчащ кичур коса, кости на ръце с пръстени, които примигваха по пръстите, мумифицирани тела, с неуморни, чевръсти насекоми из тях, мишки и дребни змии, разтревожени от светлината, които бързаха да се оттеглят в мрака. В няколко от нишите, покрай които минаха, се виждаха пресни трупове, от които се носеше миризма на разложение. Тук шумоленето на насекоми и животинки се чуваше дори по-силно.
— Колко такива гробници е ограбил татко? — попита Филип.
— Само една — отвърна Борабей. — Но е била най-богатата.
Някои от вратите на гробниците бяха унищожени, сякаш изкъртени от иманяри или от древно земетресение. Борабей се наведе и вдигна нещо от земята. Мълчаливо го подаде на Том. Беше лъскав винт.
Стълбите завиваха и завършваха с издатина върху скалата, широка около десет стъпки. Имаше масивна каменна врата, по-голяма от всички, които бяха виждали досега, която гледаше нагоре към тъмните планини и звездното нощно небе. Борабей вдигна факлата високо, за да освети вратата. Стояха и я гледаха. Всички останали врати на гробници бяха неукрасени; единствено върху тази бе изгравиран малък релеф, маянски йероглиф. Борабей отстъпи назад и произнесе нещо на собствения си език, като молитва. После се обърна към тях и прошепна:
— Гробницата на татко.
65.
Възрастните белокоси мъже се бяха наредили като мумии около заседателната маса. Джулиан Клайв ги гледаше на фона на стъклената стена, отвъд която далече долу блестеше Женевското езеро с гигантския си фонтан като малко бяло цвете.
— Надяваме се — започна най-старшият, — че сте получили аванса.
Клайв кимна. Един милион долара. В наши дни не бяха много пари, но при всички положения много повече, отколкото някога бе изкарвал в Йейл. Тези хора бяха сключили изгодна сделка и го знаеха. Няма значение. Двата милиона бяха за ръкописа. После трябваше да му платят за превода. Сигурно имаше и други, които можеха да преведат древния маянски, но само той би могъл да се справи с трудния архаичен диалект, на който беше написан ръкописът. Той и Сали, това бяха. Още не бяха обсъждали подробностите за хонорара на превода му. Но всичко с времето си.