Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
„Има не повече от пет секунди“, помисли си Том. Това би бил последният шанс за Филип.
— Повдигни се. Колкото можеш, дори и ако трябва да се пуснеш. Бъди готов. Едно, две, три!
Филип се повдигна и този път Том се пусна с една ръка, държейки се с другата за изгнилото въже, което му позволи да се протегне по-надалеч, за да улови колана на Филип. За миг и двамата увиснаха, с почти цялата си тежест върху въжето, и с неимоверен напън Том издърпа брат си отгоре и падна върху него.
Известно време останаха така, без да могат да проговорят от ужас. Том чуваше накъсаното дишане на Филип.
— Филип? — успя да произнесе най-накрая той. — Добре ли си?
Дишането на брат му постепенно се успокояваше.
— Добре си — заключи той. — Всичко е наред. Свърши. Спасен си.
Мостът се разлюля от мощен тласък на вятъра. Откъм Филип дойде клокочещ звук и цялото му тяло се уви около въжето.
Мина повече от минута. Една много дълга минута.
— Ще можеш ли да се движиш? — попита Том. — Трябва да се изправиш.
Последва нов порив на вятъра и мостът затанцува под тях.
— Не мога.
Том разбра какво имаше брат му предвид. На него самия му се искаше да се увие около основното въже и да остане там завинаги.
Мъглата взе да се вдига и поривите на вятъра се подновиха с нова сила. Движението не беше равномерно, а с усукване накрая, с тласък, който всеки път заплашваше да ги запрати в мрака долу.
Люлеенето се успокои.
— Изправи се, Филип.
— Не.
— Трябва. Сега. — Времето беше нещо, с което не разполагаха. Мъглата се вдигна и се проясни. Прожекторите светеха ярко. Войниците трябваше само да се обърнат и да погледнат. Той протегна ръка: — Подай ми ръка и аз ще те изправя.
Брат му подаде треперещата си ръка, Том я стисна и издърпа брат си нагоре. Мостът се разклати и Филип се улови за вертикалното въже. В този момент духна отново и те замръзнаха. Филип простена от ужас. Том се накланяше от една страна на друга, затаил дъх. Пет минути мостът скърцаше и тракаше под краката им, петте най-дълги минути в живота им. Ръцете ги боляха от усилието да стискат. Най-сетне всичко се успокои.
— Да тръгваме.
Филип премести единия си крак, слагайки го предпазливо върху въжето, после другия, после премести ръцете си, движейки се странишком. След пет минути бяха от другата страна. Борабей и Върнън ги чакаха в тъмното и всички заедно потънаха в мрачната гора, подтичвайки, доколкото им позволяваха силите.
64.
Водеше ги Борабей, тримата го следваха в колона по един. Пътят им блестеше, фосфоресцирайки по онзи странен начин, който Том бе видял преди: всички изгнили дънери и пънове бяха оконтурени от слаба зелена светлина и трептяха като призрачни видения в гората. Сега обаче това не му се видя красиво, а само заплашително.
След двайсетина минути пред тях се изправи разрушена каменна стена. Борабей спря и се наведе, за миг блесна ярко пламъче и той се изправи, държейки горящ сноп тръстики. Стената се разкри пред очите им: беше изградена от огромни варовикови блокове, почти незабележими под тежкия килим от лиани. Виждаха се лица в профил, цяла редица черепи с хлътнали очни ябълки, фантастични ягуари, птици с огромни нокти и широко отворени очи.
— Градските стени.
Продължиха напред и стигнаха до малък вход, над който като завеса се спускаха лиани. Повдигнаха ги настрани и се гмурнаха вътре.
На слабата светлина Борабей се протегна, хвана ръката на Филип и го придърпа към себе си.
— Малък братко Филип, ти си смел.
— Не, Борабей, аз съм ужасен страхливец и пречка.
Борабей го потупа по рамото:
— Не е истина. Повярвай ми. — И той духна факела, разгаряйки го. Пламъкът освети лицето му, подчертавайки типичната за Бродбент брадичка и деликатно изрязани устни, и придаде на очите му златен блясък. — Сега тръгваме към гробниците. Отиваме да намерим татко.
Попаднаха в разрушен вътрешен двор. Отстрани се виждаше стълбище. Борабей направо прелетя през двора и се понесе по стълбите. Останалите го последваха. Той зави надясно и тръгна по горната част на стената, осветявайки с факлата, след което се спусна от другата страна на стълбището. Чу се внезапен вик от дърветата над тях и настъпи вълнение, клоните се чупеха и надолу полетяха парчета. Том подскочи.
— Маймуни — прошепна Борабей, но спря. Лицето му изразяваше тревога. После той поклати глава и те продължиха, преминавайки през бъркотията от рухнали колони в един от вътрешните дворове. Цялото пространство бе пълно с каменни блокове, някои от които със страни от по десет стъпки, върху които личеше релефна гигантска глава. Върху други по-нататък се виждаше нос, втренчено око, ухо, всички камъни разбутани и килнати в безреда от буйните растения и виещите се корени на дърветата. Те се качиха върху блоковете и преминаха през вход с каменни ягуари отстрани. Въздухът в коридора бе хладен и миришеше на пръст. Факлата затрептя. Светлината разкри, че се намират в тунел от камък, по тавана се виждаха сталактити. Из въздуха се носеха насекоми, търсейки спасение от светлината. Една тлъста пепелянка се сви конвулсивно в спирала с надигната глава, готова да нападне. Тя изсъска и се огъна леко. Тесните й като цепки очи отразяваха оранжевия пламък. Те я заобиколиха и продължиха нататък. През пролуките в каменния таван се виждаха пръснатите по небето звезди, скривани от време на време от разлюлените клони на дърветата. Минаха покрай стар каменен олтар, обсипан с кости, излязоха от другата страна на тунела и пресякоха една платформа, осеяна със счупени статуи — глави, ръце и крака се подаваха иззад оплетените стъбла и листа като тълпа от чудовища, удавени в море от пълзящи растения.