Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Да, помисли си Хаузър, ако не беше той, онези четиримата току-виж изнесли на гръб произведения за може би двеста милиона долара. Почти половината от стойността на цялата колекция.
Той се размърда и опъна изтръпналия си крак напред. Слънцето светеше силно и горещо. Погледна часовника си. Десет без пет. Беше решил да излезе в десет часа. Тук времето не беше от такова значение, но навиците за дисциплина и ред му правеха удоволствие. Това, помисли си той, бе много повече философия на живота, отколкото всичко друго. Изправи се, протегна ръце и си пое дълбоко дъх. Хвърли един бърз поглед върху „Щаер“-а. Както винаги, оръжието бе в отлично състояние. Приглади косата си, после огледа ноктите си и кожичките около тях. Под единия му нокът се чернееше мръсотия. Той я изстърга търпеливо и поглади ръката си. Беше гладка, без косми, с бяла кожа, през която едва прозираха вени. Това бяха ръце на трийсетинагодишен човек, не на шейсетгодишен. Винаги бе обръщал специално внимание на ръцете си. Слънцето се отразяваше от тежкото злато и диамантените пръстени върху пръстите му. Той стисна и отпусна няколко пъти ръце, разглади с длан гънките по панталоните си, раздвижи внимателно глезени и направи няколко завъртания с глава. След това вдиша и издиша бавно. Вдишване. Издишване. Огледа бялата си риза и констатира със задоволство, че по нея няма никакви петна. Беше истинско изпитание човек да опази дрехите си чисти в джунглата.
Изпълнен с добри предчувствия, той преметна с бързо движение „Щаер“-а през рамо и се отправи надолу по пътеката.
70.
Четиримата братя и баща им останаха в сянката на скалата, откъм страната на вратата на гробницата. Бяха изяли повечето от храната и Том предаде манерката с вода. Имаше толкова неща, които искаше да каже на баща си и не се съмняваше, че и братята му изпитват същите чувства, а сега, след първия изблик на думи, всички стояха мълчаливи. Стигаше им, че са заедно. Манерката обиколи всички, клокочейки жизнерадостно, докато всеки отпиваше от водата, накрая се върна отново при Том. Той завъртя капачето и я пусна в малката си раница.
Най-сетне Максуел Бродбент наруши мълчанието и заговори:
— Значи Маркъс Хаузър е някъде тук и търси гробницата ми. — Той поклати невярващо глава. — Какъв свят!
— Съжалявам — каза Филип отново.
— Грешката е моя — прекъсна го Бродбент. — Стига оправдания. За всичко съм виновен аз.
Това беше нещо ново, помисли си Том: Максуел Бродбент да си признае, че е сбъркал. Уж си беше все същият кисел старец, но всъщност бе променен. Определено бе променен.
— Има само едно нещо, което искам сега, и то е четиримата ми сина да се измъкнат живи оттук. Аз ще съм ви в тежест. Затова ме оставете, сам ще се погрижа за себе си. Ще поздравя онзи тип Хаузър така, че да ме запомни.
— Какво? — възкликна Филип. — След всичко, което направихме, за да те спасим? — Той беше искрено възмутен.
— Хайде стига. Така или иначе след месец-два ще умра. Оставете ме да се оправя с Хаузър, докато вие се спасявате.
Филип се изправи, побеснял:
— Татко, не бихме целия този път, за да те предадем на Хаузър.
— Ще съжалявам, ако стана причина да рискувате живота си.
— Без теб няма да тръгнем — каза Борабей. — Вятърът духа от изток, довечера ще донесе буря. Ще останем тук до мръкнало, после ще тръгнем. Ще преминем по моста, докато трае бурята.
Бродбент въздъхна и изтри лицето си.
— Татко? — прочисти Филип гърлото си.
— Да, сине?
— Не ми се иска да зачеквам неприятни теми, но какво ще правим с нещата в гробницата ти?
Том се сети за Кодекса. Трябваше да го изнесе не само заради себе си, но и заради Сали, заради целия свят. Бродбент наведе очи за момент, преди да заговори:
— Не съм мислил за това. И то вече не ми изглежда толкова важно. Но съм съгласен с теб, Филип, че трябва да изнесем нещичко. Предполагам, че трябва да вземем Липи и някои други работи, които могат да се носят. Най-малкото, за да ги спасим от лакомите ръце на онова животно. Мисълта, че се кани да отмъкне всичко, а аз не мога нищо да направя, направо ме убива.
— Когато излезем оттук ще се обадим на ФБР, на Интерпол…
— Хаузър вече ще е далече оттук с колекцията, Филип, и ти добре го знаеш. Което ми напомня, че в сандъците има още нещо, нещо, за което продължавам да се чудя. Колкото и да ми е неприятно да се връщам към това, трябва да го проверя.
— Ще ти помогна — изправи се Филип.