Устоите на Земята (Част втора)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част втора)». Краткое содержание книги:
— Който се ожени за нея, няма да му е лесно!
Засмяха се отново. Джак също, но после забеляза, че всички го гледат, сякаш шегата бе отправена към него.
След обяда Рашид им показа колекцията си от механични играчки. Имаше съд, в който човек можеше да смеси вода и вино, и те да се излеят след това разделено; удивителен задвижван от вода часовник, който отмерваше часовете на деня с невероятна точност; кана, която можеше да се допълва с течност без да прелива; и дървена статуетка на жена с очи, изработени от някакъв кристал, който попиваше вода в горещите часове на деня и след това я отделяше във вечерния хлад, тъй че изглеждаше все едно, че плаче. Джак споделяше възхищението на Рашид от тези играчки, но най го заинтригува плачещата статуетка, защото докато механизмите на другите се оказаха прости, след като бяха обяснени, то никой не разбираше как действа статуетката.
Следобеда седяха в аркадите около двора, играеха различни игри, дремеха или си бъбреха лениво. Джак съжаляваше, че няма и той такова голямо семейство, със сестри, чичовци и зетьове, със семеен дом, в който всички да могат да идват на гости, и високо уважавано положение в някой малък град. Изведнъж си спомни разговора с майка си в нощта, когато тя го избави от наказателната килия на приората. Беше я попитал за роднините на баща си и тя му бе казала „Да, имаше голямо семейство във Франция.“ „Имам си такова семейство някъде“, осъзна той. „Братята и сестрите на баща ми са мои чичовци и лели. Възможно е да имам братовчеди на моята възраст. Чудно, дали изобщо ще ги намеря някога?“
Чувстваше се без корен. Можеше да оцелее навсякъде, но нямаше свое място никъде по света. Представял се беше като каменоделец, строител, монах и математик, а не знаеше кой е истинският Джак. Понякога се чудеше дали не трябва да стане странстващ певец като баща си или скитащ разбойник като майка си, без семейство и без цел в живота.
Игра на шах с Жозеф и спечели. След това при тях дойде Рашид и рече:
— Дай ми стола си, Жозеф — искам да чуя повече за Евклид.
Жозеф послушно отстъпи стола на бъдещия си тъст и се отдалечи — вече се беше наслушал предостатъчно за Евклид. Рашид седна и заговори на Джак:
— Приятно ли ти е?
— Гостоприемството ти е несравнимо — отвърна вежливо Джак. Беше научил изисканите маниери в Толедо.
— Благодаря, но имах предвид заниманията ти над Евклид.
— Да. Но май не успях да обясня важността на тази книга. Виждаш ли…
— Мисля, че разбирам — каза Рашид. — Също като теб обичам знанието заради самото него.
— Да.
— Но все пак, всеки мъж трябва да си има препитание.
Джак не схвана връзката и изчака Рашид да поясни. Но домакинът му се отпусна, притворил очи — явно се наслаждаваше на блажената тишина. Зачуди се дали не го упреква затова, че не е захванал някой занаят и по някое време отрони:
— Мисля да се върна към строителството един ден.
— Добре.
Джак се усмихна.
— Когато напуснах Кингсбридж на коня на майка ми, с инструментите на пастрока ми в окачена през рамото ми торба, мислех, че има само един начин да се строи църква: дебели стени с кръгли арки и малки прозорци, увенчани с дървен таван или кръгъл каменен свод. Катедралите, които видях по пътя си от Кингсбридж до Саутхемптън не ме научиха на нещо по-различно. Но Нормандия промени живота ми.
— Мога да си представя — отвърна сънено Рашид. Не прояви особен интерес, тъй че Джак си припомни онези дни в мълчание. Няколко часа след като беше слязъл в Онфльор, разглежда църквата на абатството Жюмиеж. Беше най-високият храм, който бе виждал някога, но иначе имаше обичайните кръгли арки и дървен таван — освен катедралния съвет, където абат Урсо беше построил революционен каменен таван. Вместо гладко непрекъснато кубе или нагънат оребрен свод, този таван беше с ребра, които тръгваха нагоре от върховете на колоните и се събираха в най-високата точка на покрива. Ребрата бяха дебели и здрави, а триъгълните сектори между тях — тънки и леки. Монахът, който пазеше зданието, обясни на Джак, че така е по-лесно да се строи: първо се вдигали ребрата, а секторите между тях били по-прости за направа. Този тип свод също така беше по-лек. Монахът се надяваше да чуе от него за някакви нововъведения в Англия и Джак трябваше да го разочарова. Но явното му одобрение на ребърчатото засводяване го зарадва и монахът му каза, че в Лесей, недалече от Жюмиеж, имало църква с изцяло оребрен свод.
На другия ден Джак отиде до Лесей и прекара целия следобед, загледан с възхита в таванския свод. Най-удивителното в него, реши накрая той, бе в това как ребрата, спускащи се от върха на тавана към капителите над колоните сякаш придаваха драматизъм на начина, по който таванът се носеше от най-яките елементи. Ребрата придаваха видима логика на сградата.