Аз съм пилигрим

Тунело-паяжинният паяк, който се среща в Австралия, е почти сигурно най-отровният паяк на света - по-лош дори от бразилския скитащ паяк, - а Бог ми е свидетел, той е достатъчно лош.

Преди много време разследвах убийство на американски инженер, агент на една от тайните ни служби, действаща в Румъния, извършено с невротоксин от тунело-паяжинен паяк. Поисках консултация и един биолог ми показа едно черно, не особено голямо насекомо - мъжки екземпляр от Сидни - най-отровния и агресивен представител на вида.

Повярвайте ми, дори никога да не сте виждали паяк, в момента, в който видите този, ще разберете, че гледате нещо смъртоносно. Има такива мъже - и няколко жени - в тайния свят. Веднага долавяш, че не са били докоснати от човечността, присъща на повечето хора. Това е и една от причините да изоставя с радост тяхното обкръжение и да опитам да живея на светло.

Трима от тях седяха на последния ред в аудиторията и чакаха. Веднага щом делегатите започнаха да излизат за обяд и останахме само аз, Брадли и двамата босненци, които си отспиваха край тонколоната, тримата тръгнаха към нас.

Брадли вече ги беше забелязал и ме попита:

-      Познаваш ли ги?

-      В известен смисъл - отговорих.

-      Кои са?

-      По-добре не питай, Бен.

Полицаят разпозна опасността в тях и определено не му харесваше начинът, по който приближаваха, обаче го улових за рамото и казах тихо:

-      По-добре тръгвай.

Не беше убеден. Бях негов колега и щом се задават неприятности, искаше да е с мен. Аз обаче бях наясно защо са изпратили при мен хора като тях - някой ми изпращаше послание: няма да има преговори, прави каквото ти кажат, и толкова.

-      Тръгвай, Бен - настоях.

Той тръгна към вратата неохотно, поглеждаше през рамо. Отровните паяци спряха пред мен.

-      Скот Мърдок? - попита най-високият, явно шефът на групата.

Скот Мърдок? Значи толкова назад в миналото опираха нещата.

- Да - отговорих. - Това име е добро колкото всички останали.

-      Готов ли сте, доктор Мърдок?

Наведох се и взех куфарчето си от фина кожа - подарих си го, когато пристигнах в Ню Йорк и безумно смятах, че е възможно да оставя другия си живот зад гърба си.

Нямаше смисъл да питам тези хора къде отиваме - знаех, че няма да ми кажат истината, а не бях готов да слушам лъжи. Струваше ми се, че заслужавам още няколко мига слънчева светлина.