Операция „Скайхук“
- Автор: Нанс Джон
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Коала
- ISBN: 954-530-093-3
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Операция „Скайхук“». Краткое содержание книги:
По същото време компютърният спец доктор Бен Коул разработва „черен проект“ — системата „Бумеранг“. В разгара на изпитанията той с ужас открива, че някой е въвел чужд код в неговата програма — основа на свръхсекретната операция „Скайхук“, провеждана от ВВС на САЩ. Коул е на косъм от смъртта, когато експерименталният самолет, в който се намира самият учен, излиза от контрол. Но още по-бърза и страшна е друга заплаха — с пръст върху спусъка на ракетите си, пилотите на два изтребителя F-15 чакат заповед да унищожат секретния самолет, преди да се е разбил, за да не останат никакви следи. Коул има само две минути, за да открие някакъв изход…
Още докато Бен Коул се мъчи да разкрие замислите на заподозрения саботьор, в залите на съда се разиграва друга драма, тясно свързана с първите две. Ейприл, дъщерята на капитан Роузън, заедно с приятелката си — младата адвокатка Грейси О’Брайън, брани правата на своя баща. Но се оказва, че двете са влезли в неравна битка с тъмни сенки, облечени във власт и могъщество.
„Доброто понякога побеждава, Ейприл“ — окуражава приятелката си Грейси. Но изходът от този сблъсък сякаш не подкрепя подобен оптимизъм — пътищата на всички участници в тази драма са много по-тясно преплетени, отколкото самите те предполагат, а най-големият въпрос е: ще издържат ли докрай в битката за оцеляване? Операция „Скайхук“ е в ход.
Скот помълча няколко секунди.
— Имам гориво още за около четири часа и ще го използвам, за да проверя дали през последните шест часа през района са минавали някакви кораби.
Ейприл въздъхна и изтри челото си.
— Наистина ли смяташ, че това е станало тази сутрин?
— Да. Вчера, когато летяхме насам, не видях в района кораби, а който го е направил, навярно не би опитал да го вади през нощта.
Джим се бе присъединил към тях и бършеше ръце в мазен парцал, от който те ставаха още по-мръсни.
— Прав ли съм, Джим?
— За нощното вадене ли? Не е за препоръчване, но не е невъзможно. Мисля, че навярно ще си изгубиш времето, Скот. След като някой извади останките и ги стовари на палубата, може да отпраши с десет-петнайсет възела и да измине доста разстояние. Може да е вече Бог знае къде.
Джим се обърна и тръгна да свърши още нещо, преди да отплават.
— Трябва да опитам — рече Скот.
— Добре — каза Ейприл, умората й се бореше с разочарованието. — Да вървим.
— Не, Ейприл, мисля, че ти трябва да се върнеш с Джим.
— Защо? Нали аз ти плащам?
Той се усмихна и кимна, после се загледа за малко в морето.
— Да, но понякога ми се иска да летя сам, а този път аз поемам разходите, става ли?
Тя наклони глава на една страна.
— Казвай направо, Скот, защо не искаш да дойда?
— Първо, мисля, че ще си по-полезна и по-спокойна с Джим.
— Ала-бала. Какво друго?
— Може би ще прекрача някои граници и не искам да имам пътници или свидетели, ясно ли е?
Тя кимна.
— Разбирам. Имаш сателитен телефон. Можеш ли да се обадиш, ако забележиш нещо, което да пердаши из морето с катастрофиралия албатрос на борда?
— Веднага.
— Защото, в противен случай, мисля, че с нас е свършено. Без онзи запис или без останките, нямам нищо, с което да убедя ФАА, че грешат за баща ми.
Скот улови младата жена за раменете и я придърпа към себе си. Тя го погледна и понечи да каже нещо.
— Всичко ще се оправи, Ейприл. Знам го.
— Ами… да се надяваме — отрони тя.
Скот виждаше, че тя бързо губи битката да остане спокойна; адреналинът, усилията, удивлението, отказът й да повярва, че останките от самолета са изчезнали — всичко това я бе изчерпало емоционално и отчаянието се изписваше върху лицето й. Затвори очи и се остави той да я прегърне, склони глава върху гърдите му. Скот стегна прегръдката си и я залюля леко, а тя се разрида. В него се бореха обезпокоителни чувства. Чувството на рицаря, притекъл се на помощ, но и нещо повече. Но те бяха твърде объркващи и той се помъчи да отхвърли по-дълбоките емоции настрани и да се съсредоточи върху задачата си, докато чакаше сълзите й да спрат.
Анкъридж, Аляска
Тенор-саксофонът го гледаше седмици наред от своето място в ъгъла на всекидневната, ала Бен бе отложил свиренето за тогава, когато приключи с проблема в службата. А това, припомни си той, бе след онази една година на тъга и мъка от загубата на Лайза, година, през която всичката музика в душата му бе пресъхнала.
Сега седеше на тапицираното с черна кожа канапе и гледаше инструмента, на който бе свирил толкова добре и толкова дълго, спомняше си как Лайза го караше да я води в един ресторант в центъра, където всяка неделя свиреха блус и джаз — там той се включваше за няколко парчета в изпълненията на щатните музиканти, които познаваше. Обичаше тези джемсешъни, още повече, че виждаше усмихнатото лице на Лайза на най-близката маса, устните й помръдваха в някакви безмълвни и подканящи, но известни само на нея думи, докато най-сетне и двамата повече не можеха да издържат. Бързото пътуване към дома и разхвърляните по пътя от гаража до спалнята дрехи правеха тези чудни нощи тъй незабравими. А саксофонът бе посредникът в тези вечери. „Удоволствието от сакса!“ — така му викаше Лайза.
Понякога, спомняше си Бен, не успяваха да стигнат до дома, страстта надделяваше над тях. Споменът за няколко рисковани сеанса на задната седалка на колата им го накара да се усмихне.
Той знаеше какво би казала тя за сакса, ако можеше да надникне за миг в живота му сега. „Посвири за мен — щеше да му каже. — Животът продължава.“
И ето, че и последното извинение за отлагането очевидно бе изчезнало.
Бен въздъхна и стана, възнамеряваше да вземе сакса и да започне дългия процес на възвръщането към уменията си на музикант, ала хвърли един поглед към компютърния екран върху писалището и той привлече вниманието му.