Розата и бодилът [bg]

Ейдриън наблюдаваше как снегът се слива със земята. Върху разровената пръст той се топеше по-бързо, поради което гробът изпъкваше. Малкият правоъгълник, разчистен от листа, плътен и тъмен, изглеждаше прекалено малък, като детски гроб. Онова уплашено лице, което бе изпъквало сред мрака, действително би могло да принадлежи на дете.

Стомахът му се сви при неволната представа за лежащото в ковчега. Гуен беше облякла мъртвата в бяла рокля и бе положила до нея последните за сезона рози. Подир това капакът бе закован и ковчегът бе спуснат в гроба. Тъмнокосата жена бе платила за гробното място — бе отказала да заяви сумата. А останалите дами бяха събрали пари за надгробния камък.

Обичайно престъпниците и несретниците биваха погребвани на специално място извън града, но след прокламацията на Пърси Брага никой не бе протестирал срещу заравянето в нормалното гробище. А тъй като не можеха да изпишат истинското й име, плочата обявяваше, че под нея почива Мила Цветна.

Ако само Ейдриън не се беше намесвал…

Дали Роза щеше да е още жива? Дали тя лежи под пръстта заради мен?

Ако той не беше помагал на Ричард Хилфред срещу шерифа и пълномощниците му, ако не беше попречил на Терънс да я отведе обратно в замъка, в момента тя нямаше да лежи в ковчег.

Ройс не бе казал нищо. Трупът на едно младо момиче би представлявал идеалният пример за убийствен аргумент. Но крадецът мълчеше. По-рано Ейдриън би се учудил на това, но сега започваше да опознава спътника си. А и самият Мелбърн бе започнал да опознава — и отчасти разбира — него.

Повечето от опечалените вече напускаха гробището — дълга редица от сведени глави и ридаещи очи. Никоя от тях не носеше черно. Ейдриън прецени, че това е единственият цвят, с който те не разполагат. На идване погребалната процесия бе събрала немалко погледи на отврата и подмятания за курвенските цветове на одеянията им. Но боецът знаеше, че червеният цвят е бил избран от почит към Роза.