Розата и бодилът [bg]

Ройс пристегна дисагите и прикрепи одеялото към седлото.

Имението на барон Макманис се намираше само на три дни път, само че зимата ги принуждаваше да удвоят екипировката си. Не можеха да разчитат на странноприемници; макар че зимата едва настъпваше, бурите изобилстваха. Двамата трябваше да се подготвят за най-лоши условия, а това означаваше, че трябва да вземат всичко със себе си.

Колкото и да се замисляше крадецът, винаги му се струваше, че е забравил нещо. Усещането обикновено се оказваше вярно; забравената вещ биваше открита десет мили подир заминаването.

Ейдриън вече бе приключил със своя багаж: неговата кобила бе натоварена като миньорско муле. В момента той се намираше от другата страна на улицата и помагаше на момичетата в почистването на кръчмата: Гуен бе закупила разрешителното на Грю. Диксън се беше оправил достатъчно, за да напусне целителя. Понастоящем той седеше на верандата на публичния дом и се оглеждаше смутено. Ройс го беше запомнил като по-пълен. Може би след пълното си възстановяване коларят бързо щеше да възстанови теглото си.

Гуен изникна от прашните сенки на пивницата. Роклята й беше мръсна, по лицето й също имаше петна. Облегната на патерицата и заслонила очи с другата си ръка, тя се загледа назад. Жената също изглеждаше по-добре. Подутините по лицето вече спадаха, но всеки път, когато погледнеше към патерицата, на Ройс му се приискваше да убие Екзитър поне още веднъж.

— Не трябва ли да оставиш работата на момичетата? — попита Мелбърн.

— Работата е толкова много…

— Ти все още не си се възстановила.

— Благодарение на теб ще се оправя. — Тя обърса ръце в престилката си. — И не само аз.

— Нямам представа за какво говориш.