Розата и бодилът [bg]

Той трябваше да е умрял в двореца. Тогава юношата бе приел смъртта си. С оцеляването си само бе спечелил няколко дни съкрушителна болка. Умирането в сегашното му състояние би представлявало нещо абсурдно, но не и непоносимо. За него смъртта не беше враг, а изпълнена с разбиране позната. Съжаляваше единствено, че няма да може да вкуси от уханната супа.

Но това означаваше, че обонянието му се е възвърнало!

Остана му само един миг на възторг, защото в стаята вече влизаха войници. Как ли щяха да изпълнят присъдата? Най-вероятно щяха да го обесят. Имаше вероятност да му отсекат главата. Изгарянето на клада също присъстваше сред възможностите — иронична възможност — но надали щеше да бъде използвана; Ройбън смяташе, че пожарите са омръзнали на всички.

Но в следващия момент той си промени мнението. Нищо чудно кралят да пожелаеше огледално отмъщение — да стори с него онова, което баща му бе сторил с кралицата.

Войниците побързаха да отстъпят и да сведат глави, когато кралят влезе. Следваха го принцът и Ариста. И тримата бяха облечени в черни дрехи. Принцесата бе носила тази траурна рокля и при смъртта на лейди Клер.

Всички представители на кралското семейство изглеждаха изнурени, с бледи лица; само очите им бяха обгърнати в цвета на възпаление. Ариста изглеждаше най-мрачна, тя стоеше вторачена в пода.

Ройбън никога не бе виждал Негово величество от толкова близо. Кралят беше огромен; особено от легнала позиция юношата го виждаше като гигант с гъста брада. На вид той споделяше умората на децата си, но неговите очи пламтяха непримиримо.

— Ваше Величество — каза един от войниците. — Това е Ройбън Хилфред, синът на Ричард.

При споменаването на това име кралят потръпна. Може би нямаше да има никаква екзекуция. Може би владетелят щеше да го убие направо в леглото. Поне юношата бе видял принцесата отново и се бе убедил, че тя е в безопасност.

Благодаря ти, Марибор, за този прощален дар.

— Знаеш ли какво наказание се полага на онези, които лъжат своя владетел?

— Смърт? — предположи Хилфред.

— Смърт — потвърди кралят. — Вярно ли е, че в нощта на празненството си напуснал поста си?

— Да.

— В най-добрия случай това е пренебрегване на дълга. А в най-лошия — дезертьорство. Знаеш ли какво е наказанието за дезертьорство?

— Смърт. — В този случай не му се налагаше да отгатва.

— Смърт. — Амрат кимна бавно. — По нечия заповед ли напусна поста си? Заповед на човек от замъка?

— Не. — Ройбън забеляза лека промяна в погледа на владетеля, но нямаше представа как да я тълкува.

— След като си знаел, че изоставянето на поста означава смърт, защо си го направил?

— Замъкът гореше. Принцесата и кралицата бяха останали вътре и никой не се опитваше да ги спаси.

— Какво искаш да кажеш?