И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
— Какво значи това — питам…
— Знак за ограничение на скоростта — отвръща ми той.
Вдигам доста учуден поглед, както междувпрочем правя все по-често. Може да се каже, че откак съм в Америка, това е естественото ми състояние…
— Който кара по-бързо от определената за пуеблото скорост — обяснява докторът, — според законите на индианците се опитва да открадне времето. А то не принадлежи на никого, поради което те са особено строги към превишената скорост. Тя е крадене на време… Това е първото нещо, което всеки внимава да не наруши, влезе ли в индианските земи…
— Те добри хора ли са? — питам наивно аз, като че ли зная кой човек е добър и кой лош…
— Добри — казва той. — Сговорчиви. Добронамерени. Не са агресивни, освен ако не ги принудиш… Както направиха испанците…
— Какво направиха испанците?
— По тези места индианците живеят от хиляди години. Испанците дойдоха откъм Мексико преди пет века. Нахлуха в земите им. Искаха не толкова да ги поробят, колкото да ги покръстят. Затова изнасилиха жените им. На някои от тях смениха вярата и ги направиха католици. В това наистина успяха… Повече от испанците обаче те са избивани от англичаните. Французите пък са търгували с тях. В началото на седемнадесети век — той вече говори като гид — тук идва испански управител. Санта Фе става негова столица. От омесването на белите с индианците са страдали и едните, и другите — белите донесли шарката, индианците им предали сифилиса…
— А с какво главно се занимават сега индианците?
— Някои гледат коне за езда, други работят в града, трети се занимават със занаятчийство. Виждате ли — той ми посочва надпис, прочитам го: «Бинго»… — Това са своеобразни комарджийски места, навътре в селищата им. Тук идват американците да играят на комар. Но алкохол е забранено да се продава!…
— Можем ли да влезем поне в едно такова «Бинго»…
Докторът премисля нещо — явно как да отклони поредното ми нетактично предложение…
— Виждате ли — казва той. — На такива места трябва много пари. А аз, сър, съм само един обикновен пенсионер…
Тия, недотам весели думи на доктора ме приземяват.
— Тук има от веки веков много индиански племена. Повече от двадесет. Пет от тях живеят по своите си земи. Най-голямото е Навахо — близо двеста хиляди жители, то живее малко по на север оттук… Някога племената са воювали и помежду си, а не само с испанците и с белите… За жени, за земи…
Голямо събитие в този край е било прекарването на железницата. Една индианка, когато за първи път видяла влака, така се впечатлила, че го изтъкала в килим. Като отидем в музея на индианските занаяти, ще ви го покажа — казва докторът.
Този разговор го водим, докато стоим пред знака: «Влизането забранено».
— Значи — казвам — сега бели хора нямат право да влезнат в селището! Остава да имат и свои затвори, и вътре да напъхват такива като нас…
— Имат — казва той, — съдът им решава кого да напъхат там и за колко…
— Тогава защо се оплакват индианците, че американците искали да ги унищожат…
Докторът сериозно се заема да ми изясни индианския проблем:
— Но нима, сър, те се оплакват?! Това е много стара история. Сега държавата прави всичко възможно да ги запази, те са част от богатството на Америка. Хора с огромен талант, с много и разностранни дарби… Искате ли да ви заведа в музея на индианските занаяти? — пита той…
Кимам утвърдително.
В търсенето на пуеблото се оказва обаче, че сме пообъркали пътя. И слава богу, защото, докато се оправяме, въртим едно петдесет-шестдесет мили и докторът се досеща, че тук има и друго известно пуебло, можем да опитаме пък там…
Ще опитаме, разбира се!…
Той отново измърморва своето «О’кей», и натиска газта, докато стигне разрешените четиридесет и пет мили в час.
Когато не върви, не върви. В такива дни като този човек е най-добре да си седи в хотела или да си лежи в леглото и за всеки случай, ако трябва да излезе, да се оглежда, да не би в този момент от покрива да пада керемида… Толкова път бием — на пътя същият знак… И това пуебло, макар че е толкова далеч от другото, също затворено… Ала този път докторът да ме извини…
— Аз — казвам му — съм добър шофьор…
Той ме гледа неразбиращо…
— Аз — казвам му — също не съм от най-страхливите.
Той ме гледа още по-неразбиращо…