И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Рио Гранде…
В главата ми долита най-първо далечен и блед спомен, че по тази река са живели индианци, слизали са с лодки по нея, споменът постепенно се оживява и доуплътнява, превръща се в жива картина, която даже ми се струва, че всеки миг ще видя. Къде ли всъщност, щом има вода, не са ходили те с лодките си. По река Потомак, която минава през Вашингтон, са стигали чак до сърцето на града, за да купуват едно, да продават друго… А Рио Гранде с все силата на звуците в името си, с това «гранде» — все си я представях някаква огромна, могъща река, нещо като Мисисипи, ала по-дива, по-буйна, по-страховита. И в същото време красива като съименничката си — Евгения Гранде… Всеки момент може Рио Гранде да се появи пред мен и както толкова пъти в душата ми ще се срещнат с истината моите детски видения, мечти и представи, раждали се по урви, по сипеи, след биволици и патки — далеч, много далеч оттук, на другия край на света, където съмва, когато тук мръква…
Да ме убие човек, не мога да си представя, че сега по Рио Гранде няма да видя индианци — с цветните пера по главите им, с ножове, опасани на поясите, с копия, с бойни викове. И индианки, кръшни като нашенски циганки, накачулили реката — перат се, мият се, разпуснати коси, нагазили в нея, вдигнали поли… По брега тичат деца, викат, пръскат се с вода…
Рио Гранде — казва небрежно Джейн като сочи вляво от себе си. Трепвам, макар че откога чакам тия думи. Неголяма, ала бърза река, върви от лявата ми страна. Пътят лъкатуши край мен…
— Това ли е Рио Гранде? — питам, без сам да зная разочарован ли съм, че реката не ми се вижда да е толкова «гранде», и че по нея не забелязвам салове…
Джейн пуска една от ония лъскави усмивки, с които, убеден съм, доста мъже е свалила преди някое и друго десетилетие.
— А вие какво очаквахте? — отвръща тя.
— Че е по-голяма — казвам чистосърдечно.
— Тя не е малка — поправя ме Джейн, както се обяснява на ученик, когато нещо не е доразбрал от урока си. — Тя е просто много бърза… Тази река разделя Тексас и Ню Мексико. Едва там, в Мексико, тя става истински голяма.
Няма повече да питам. Когато човек пита, издава или много познания, или голямо невежество. Аз съм сто процента от втората категория, затова ще я карам като българче — ще давам вид, че много зная, пък те да си блъскат главата, така ли е, не е ли?
Скоро пътят слиза до реката. Има дори отбивка и аз помолвам Джейн да спре за малко. Искам да пипна водите на Рио Гранде. Да си измия очите в тях. Пред нас са спрели и други две коли, млади двойки се веселят в приказки, стъпили върху моста, който е прехвърлен през реката… Рибар замята по-нагоре саморъчно направена въдица…
Заставам до водата и се повеждам. Пипам я с чувството, че пипам светена вода. И пак ще кажа — какво чудо е литературата!… Подобно усещане изпитвам вече за кой ли път, докосвайки се до места и земи, споменът за които иде от прочетено, от спомнено и казано… И те кара да тръпнеш, да се вълнуваш, да оглушаваш за другите шумове…
Водата е много студена и много чиста. На дъното играят рибки, досами мен на брега са покарали тревички — зелени и чисти. Няма злак, няма тиня, няма кафяво. Зелена вода, настръхнала от бързите и височината, от която иде… Бели гривички се мятат една след друга по цялото течение нагоре. Мирис на прясно, на свежо, като че ли не съм в сърцето на Америка, а в моя Балкан — под Пръскалото… Там и само там съм усещал такава миризма — на чисто и прясно, каквато може да дава само планинската вода, падаща от високо, като че обира по пътя си всичката невинност и девственост на треви, бурени и скали, за да ги занесе долу, където се разбива на облаци и пръски и където ние, хората, гледаме захласнати.