И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Бях поканен една вечер на гости у един тукашен журналист. Нямах какво друго, останала ми беше една амфорка, излязла изпод ръката на Лили Танкова! Занесох му я с думите: «Нося ви последното възможно доказателство, че хората по света са еднакви…»
Той взе амфорката и я загледа: «Но защо сте си правили труда, господине, да купувате от нашите индианци. Те винаги продават по-скъпо, нали сме туристически град…»
— Не познахте — казвам. — Тази амфорка не е индианска, тя е българска. Затова я нося…
Изумление. Изрази, като «о’кей», «ай сий», «ду ю ноу», както би казал колегата Захари Стоянов, потекоха в изобилие… Той дори повика жена си, една четиридесет и пет годишна, достолепна жена, показа и изящната Лилянина амфорка и каза: «Знаеш ли, мам… Това не е индианско, а българско изделие…»
Мам издаде същите звуци, както и мъжът й преди малко. После журналистът вдигна глава, погледна ме и като клатеше в ръката си амфорката, рече:
— Да, господине, убедихте ме, че светът е един и хората са еднакви… Какво ще пиете — американско или английско уиски…
Убедих го, ама недотам, защото той одма се зае да ми доказва обратното. Наливаше на дъното на голямата чаша половин пръстче уиски, после я пълнеше с вода и лед… Не съм те убедил, господине. Ако троянци и индианци, ако българи и американци бяха еднакви, нямаше да мокриш дъното на чашата, а щеше да я налееш, че да прелее. Както бих направил аз, ако ми беше дошъл на гости в България…
Първата ми среща с индианците започна много скоро, по-скоро, отколкото бях предполагал. Веднага щом излезнах от хотелчето и направих първите стотина крачки — и… Ето ги! Един чардак, доста нашенски, на него накачени всякакви джунджурийки за продан. Но индианци още няма. Навлизам в нещо като търговска част, стигам площадче, затворено отвсякъде. Това е Центърът на Санта Фе… Ниска сграда, както всички други, с дебели дървени диреци, които държат дълъг навес. Сградата е отпреди двеста години, строена е от испанците, когато завладявали индианците, и то се знае, всичко, което е повече от петдесетгодишно в Америка, се брои за историческа рядкост и се пази повече от Лунния камък във Вашингтонския музей на астронавтиката… Изморих се да чета надписи коя страда каква историческа стойност имала, като била построена от испанците преди шейсет години… Ако пък е оттам нагоре, надписите на всяка крачка те спират и ти го набиват в главата, да запомниш и никога да не забравиш, че тая страна има история. Липсата на история е друг от комплексите на Америка.
Ето защо, дори и да няма древна история, така, както я е подкарала, тя ще си я създаде, обратно на онова, което ние, българите, винаги сме правили. Де що е имало история, де в името на политически страсти, де от нехайство, де от ниска култура или партизанлък — унищожавали сме го…
Часът е девет сутринта. Стоя, побол око в навеса. Спират коли, слизат мъже, слизат жени, носят вързопчета. После постилат черджета върху циментовия под, върху черджетата разпъват бял чаршаф, върху чаршафа вадят стоката. И сядат, облегнати почти о стената, присвиват крака под себе си, някой си имат възглавничка, на която да се облегнат, но преди това нареждат стоката — ред едни обици, ред други, ред трети… После идат пръстени — ред едни, ред други. Няма пера по тях, няма ги и ония гъвкави тела, няма ги и ония орлови очи, ала за индианци — индианци са. Тях ли да гледам, стоката ли, която нареждат!
Ред кехлибар, ред брокат, ред малахит — пръстени, обеци, огърлици.
Дето има по тях метал, сребро е. Дето има сребро — сребро е… Индианците не продават фалшификати.
Очаквах да срещна сури, полудиви мъже и жени на планината, срещнах кротки, възпълни и лениви търговци.
Дай сега да гледаме, изводите после.
Всичкото, което продават, са произведения на изкуството. Защото е изработено на ръка. От техните собствени ръце, от ръцете на дъщерите и синовете им. Както стоката, тъй един до друг са наредени и хората по протежение на целия навес. Никой не се бои от конкуренцията на другия, никой никому не завижда. Макар че стоката е една и съща върху всяка бяла постелка.
Мъже и жени на моите години. По-млади няма, няма и по-стари… Едни от жените пушат. По ушите на много от тях също такива обеци, по пръстите им също такива сребърни пръстени. Както научавам, те са тук всеки ден, от много години…
По няколко пъти минавам на ден покрай тия хора и все ги оглеждам — стоката им, дрехите им, очите им. Бавни, лениви движения, няма нерви, няма придърпване на купувачи, няма сърдити погледи, че си минал покрай тях и си ги отминал. Като че ли това — дали ще продадат нещо, или не — не ги засяга. Сякаш могат й без него в своето дълбоко и вечно примирение. Къде живеят тези хора? Откога и те са се качили на леки коли… Къде са перата по главите им? Къде е голото около кръста им, къде са победните викове на апахи и команчи…