И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Къщите на индианците са същите, каквито са и в Санта Фе, пред всяка от тях по една-две коли, хората обаче засега не се виждат. Джейн ми посочва една по-висока и широка сграда, на която пише «Полиция»… И друга до нея — съдилището на пуеблото. Мястото, на което сме, е нещо като център на няколко пуебло, събрани в една община. Пред нас има църква. Пет минути я оглеждах, докато открия къде е входът й. Вътре онова, което й е бамбашка, става двойно. Ни икона, ни олтар… В средата столове, отпреде огромен кръст, и една особена миризма на земя, на планина…
Джейн знае точно къде ме води, влизаме в нещо като нашенско читалище, посреща ни бяло момиче, още един бял младеж, момичето казва, че е секретарка на човека, който Джейн търси. Още една врата, ето го човека. Е, този вече е индианец. Косата гарваново черна, лицето с меки, отпуснати черти, облечен е в костюм, с вратовръзка… Една голяма рядкост за Америка.
Ето този човек, на име Ендрю Гарсия, ще ми разказва цели два часа за своя живот, за живота на своето племе Наваго. Над главата на Ендрю — табло със снимки. Негови и на други индианци. И забележителен текст: «Господ е дал на човека два края — глава и задник. От това, кой от тях ще използваш, зависи как ще живееш…»
Ендрю говори добре и ясно английски. Той е ръководител на движението за спасение на индианците. Не е случайно поставена над главата му тази мисъл. Вдигам поглед, срещам топлите очи… За какво спасение става дума, питам го, нали вече никой не гони и не унищожава индианците…
— От алкохола — казва Ендрю. — Той ни унищожава…
Историята на неговия живот е колкото проста, толкова и типична. Баща му бил алкохолик, десетгодишен, самият той вече пушел и пиел. Алкохолизирал се още от дете. От една бира се напивал…
— А откъде дойде тази беда във вашето племе? — питам…
— От това, че държавата ни разглези — отвръща той… — Най-вече от това. В тези резервати ние имаме всичко. Земята е много богата и е наша, дадена ни за вечни времена. Всяка година от щатския бюджет получаваме огромни средства за училища, за образование, за болници… Може да се живее и без работа или с малко работа… И моите деди се пропиха. От нас държавата не иска данъци, няма мита, недалеч оттук е Лос Аламос, там, навярно знаете, е произведена американската атомна бомба. Има лаборатории, в тях работеха много индианци. И получаваха големи заплати. Какво да ги правят, освен да пият. И аз сериозно мисля дали не е добре да се откажем от привилегиите, които държавата ни дава. Те ни разглезват, очите ни не виждат толкова далече, краката не са толкова силни, ръката не е точна, както беше…
Той клати глава.
— Така, защитени от естествените закони на свободния живот, ние отслабваме. И други мислят така… Алкохолът ни унищожава. Стана нещо като мода, след като в планините, където някога са живели дедите ми, те изобщо не са знаели какво е.
Тук… той замълчава. После изведнъж се впуска да ми разказва какъв страшен алкохолик е бил самият той. Как е попаднал в затвора за алкохолизъм, как после станал моряк, надявайки се водата да го изскубне от пиенето, до какви безпаметни пиянства отново стигал… Човекът говореше без никакви комплекси и задръжки за своето падение, за падението на стотици свои братя и сестри от селищата наоколо… На четиридесет години бил вече пълна развалина. Два пъти женен, с четири изоставени деца, спял където го настигне алкохолът, събуждал се, открадвал нещо, за да купи нови две бири, и пак тъй!…
Как е намерил сили, как е казал «не» — питам го…
— Майка ми се разболя тежко — отвръща ми, — нямаше кой да я гледа. Свари ме една сутрин, трезвен, чувството за вътрешен срам. Ако питате мене, това е най-силното човешко чувство. Не е за вярване, но е факт — от десет години не съм глътнал нито капка. Ето — той ми разклаща едно шише, майсторено с най-тънка ръка — стои, тук от десет години. Един французин ми го подари… Не го пипам…
— А защо вие, индианците, все пак толкова много пиете — питам. — Америка е страна на въздържатели…
— Ние също ще станем — казва категорично Ендрю. — Всеки народ си има своето време за едно пиянство. И англото са пиели много, и испанците… Сега ние наваксваме изпуснатото. Изглежда, когато става кръстосването на две небета, на две води, на две земи и на две слънца, се минава през пиянство. Не зная. Причини няма. Нито сме гладни, нито без покрив… Живеем добре. Мнозина учат — лекари, инженери, юристи… Във всички университети на Америка… Само че много от синовете на нашата земя, като получат образование, не се връщат тук. Голямата земя ги поглъща. Ние не сме щастливи, когато най-добрите синове напускат племената ни. Ако не са тези резервати, ние наистина ще се претопим. — Ендрю явно се е подготвил за срещата ни.