И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Рио Гранде не пада от високото, както пада водата на моето видимско Пръскало. Тя иде отдалеч, пресича планините на Америка и също носи със себе си светове и видения, ала онова, което ме впечатлява, е, че и тя е точно тъй чиста, точно тъй запазена от разните мръсотии, които ние, хората, наричаме цивилизация… Чиста и тук е тя, както е била там, при изворите си.
Мисля, че само тази река да бях видял, само в нейните води да бях потопил ръцете си, пак бях длъжен да извикам: Голяма работа си, Америка! Щом и тая река си тъй опазила, човек не може да не повярва, че имаш сили да опазиш и човечеството… Дай му от своята обич към чистото, към здравото, към разумното… Такава голяма е нуждата сега от тях навред по света. Дали ме чу Рио Гранде? Дали ме разбра Америка за какво я моля?
На места Рио Гранде се разпуска, уморена от бързането и стискането да не се удари, да не се попилее в това дълго препускане по наклоните на тия високи земи. Затова, намери ли равно и широко, тя незабавно отпуска ръцете си, сякаш ляга по гръб, и ни шава, ни мърда, докато си почине. Не е същата река — нервите й вече са успокоени, като че е взела приспивателно. Сега тя не бърза, не се притеснява, не е нащрек върху кой камък ще налети, а бавно обикаля бреговете си, оглежда ги, тя пита — те й отговарят: за хората ли, за времето ли, за свършека на света ли — това са си едни работи, които само една река и бреговете й знаят… После, като си поотпочинат водите на Рио Гранде, като се напълнят със слънце, с въздух, с видения на снежни хребети, които в тая част на Ню Мексико стават все повече и повече, реката пак се събира, пак стяга багажите си, пак връзва с канап водите си, да ги уварди от новото блъскане и спускане, което иде. Очите на реката — досега зелени, вече се покриват с бялото на бързеите, на камъните и водоскоците, през които реката минава и стават чакърести.
По лицето си усещам прохладата, усещам в дробовете си чак, как нахлува свежест…
Сигурно бих преседял в такива размишления, във видения на индиански салове, на хора с колове и пръти, които се спускат по реката, още доста време, ако не е Джейн, която, като програмирана туристка, от брега ми показва часовника си…
Колко завиждам на Рио Гранде, че няма часовник… Тежат ми краката, докато изкача баирчинката, където е колата, изваждам фотоапарата, подавам го на Джейн и отивам пак до зеленото и бялото на Рио Гранде… Клякам, пъхам ръка в реката — тъй искам да остана поне в спомените си… Защото усещам, че тя ми връща нещо, което в България отдавна го няма, нито по реките, нито по планините…
По пътя все по-често срещаме коли със ски отгоре, а хората в тях са със загорели лица. Минаваме градче, на което не прочитам името, и не питам дори за него. Тук е пълно с хотелчета, с претоварени от коли улици, с хора в спортни екипи. Даже в далечината виждам лифтове… Тук спят, там горе карат ски…
Още малко вървим край Рио Гранде, после пътят ни изкривява посоката си. Недалеч оттук трябва да е пуеблото с индианците, където отиваме с Джейн… Едно вълнение е затихнало, емва ме второ. Реката вече не се вижда, а не ми остава и миг за отмора. Същият пътен знак, който вчера на два пъти се изпречва пред очите ми, сега е отместен встрани. Пуеблото е отворено…
Индианското селище, в което влизаме, е в един от тия резервати, които са отделени за индианците. Нарича се Сент Жак. Жителите му отдавна са напуснали планините си и са слезнали към големите градове, или са изградили свои селища в тия резервати. Държавата им е дала големи и богати земи, като ги е оставила сами да си управляват живота, сами да го редят, както намерят за добре…
Тук, в тези резервати, които са стотици, броят на индианците, вместо да намалява, както ни учи милата наша пропаганда, през последните двадесет години расте… Не, май няма да видя това, което чакам и за което жадува душата ми… Селището, пръснато от двете страни на пътя, по нищо не се отличава от испанските пуебло, освен че тук, както вече писах, съществува строга и независима от никого индианска власт… Ако някой иска нещо, той трябва да дойде тук и да преговаря с тях, както преговарят държавните мъже от цял свят… Над тях отдавна не тегне никакво насилие, никаква заплаха, освен онова, за което след малко ще разкажа…