И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
И в душата ми нахлува още по-силно и неудържимо желание да видя къде живеят, какви са къщите им…
На обяд имам среща с един от местните волонтиърси. Идва точно в дванадесет в хотела и ми се представя: доктор Колингтън.
Докторът е висок, слаб, елегантен човек. Пенсионер, както ми казва, от десет години. Работил е цял живот в Минесота, далеч на север. Когато дошло време да се пенсионира, купил си къща в Санта Фе. И на него, както и на мен, градчето му харесало. Въздухът чист, здравословен, градчето тихо, с малкото хора по улиците, с подреден, ненапрегнат, провинциален живот… Така правят много американци. Когато поостареят, когато дойдат години за пенсия, избират си място, където е добре за стария човек. Такава ще да се окаже и другата волонтиърка, която ще ме поеме от утре… И тя избрала Санта Фе. И тя решила, че тук се остарява по-бавно…
Доктор Колингтън любезно отваря вратата на колата си и ми се извинява, че колата му е стара — на пет години вече. Той е прав. В Америка такава кола е вече стара. Виж, в България, да е такъв, да ми я подари, да видиш стара ли е! Ако пък падне на нашенски майстор, да й легне отдолу, да я лъсне, да я стегне, и него, и внуците му ще изкара… С умиление си спомням, докато той ми се извинява, че е вече пенсионер и не може често да подменя колите си, каква гледка са нашите съботни и неделни улички и какъв талант е българинът! Вдигнал колата, вече изгнила, окапала се, на две колелета, постлал й отдолу, маже с разни бои срещу ръждата, търси познати, тича за една част, за друга. Като няма каквото му трябва, приспособява каквото намери… Ремонтът трае цял месец, понякога два, понякога години!… Човекът може да е инженер, може лекар да е, може майстор на друго да е. А къде му отиват силите и времето?…
Нейсе… Докторът ми съобщава, че ще ме води на обяд. На едно място, до което трудно се прониквало, ако предварително не се обадиш. Обяд като обяд! Макар че, ако ме пита, ще е по-добре да ги икономисам тия петнайсет долара. Ала пусто национално достойнство! Като всяко достойнство — има ли го, заплаща се… Въртим из уличките, стигаме малка къщичка, ресторантската част държи само четири-пет масички. Тук, казва той, се готвело само местно ядене, да сме го опитали. Той поръчва, аз вкусвам по малко и оглеждат наоколо. Семейство с малки деца кротко си приказват и похапват. Зад гърба ми двойка възрастни хора. В съседната стаичка е кухнята. Обслужва ни млада, бременна жена. Без да бърза, както всяка бременна жена, но и без дълго да чакаме. В Америка тия работи с губенето на времето ги няма. И тук, както и навсякъде другаде, ще ме стъписва все същият въпрос — как правят, как струват тия хора, че където и да се появиш, когато и да се появиш, за каквото и да се появиш, като че ли само теб са чакали — предвидили всичко, подредили всичко, помислили за всичко. По никое време, с никоя нормална човешка претенция и желание не можеш да свариш Америка неподготвена.
Друг въпрос е, че не зная какво да кажа за гозбите! Повече гледах хората. Нормални хора, нормален ден, излезнали да хапнат… И днес, и утре, и докато съм тук, все едно ще виждам, в едно ще се убеждавам. В Америка няма нищо повече от нормални човешки работи…
Следобедната разходка с доктора не ме особено впечатли, защото се чувствах нещо недобре. Надморската височина е над две хиляди и петстотин метра, отива към три хиляди… Дишането е малко трудно, човек по-лесно се изморява. Сега разбирам защо нашите футболисти така закъсаха на световното първенство в Мексико. Макар че, за разлика от тях, няма да играя срещу уругвайците, а ще се возя в лека кола. И ще разглеждам околностите на Санта Фе…
— Къде са индианците? — питам доктора… — Ще видим ли индианци днес?
— Ще минем през някое тяхно пуебло — казва той.
— А защо вие, американците, искате да ги ликвидирате — питам право в очите доктора. Нали така са ми казвали… Колкото по-откровено с американците, толкова по-добре…
Докторът гледа пътя си:
— Какво говорите, господине? Това са минали времена, сам ще се убедите!
След което, нито аз питам повече, нито той отделя повече внимание на моите познания по индианския въпрос… Той си гледа пътя, аз гледам земята, дърветата, целия този планински пейзаж, през който минаваме.