Родена магьосница
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #3
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Родена магьосница». Краткое содержание книги:
Тя се зачуди дали подобна перспектива го изкушава.
Накрая той прошепна:
— Това не трябва да го разкриваш пред никого, особено пред баща ми. — Ерин нямаше и намерение да го прави, но се чудеше какво може да знае или да се досеща Андърс.
Опита се да заспи, но умът й не можа да се отпусне. Продължаваше да си припомня онзи сън от следобеда, с огромния бухал от Долния свят, който я зовеше.
Знаеше, че сънищата често са съставени от парченца и късчета спомени. Възможно ли бе да е само това? Изглеждаше толкова истинско. Но ако сънят бе съставен само от спомени, то някои неща оставаха необясними. Бухалът я беше нарекъл „воин от Света на сянката“. Ерин беше чувала, че Долният свят понякога се нарича „Единственият истински свят“, но никога не бе чувала нейният свят да се нарича „Света на сянката“. А подробностите от онова място не приличаха на нищо видяно досега.
Дълго остана да лежи така; страх я беше да заспи, но накрая се унесе в дрямка…
Събуди се в гнездото на бухала. Този път бе посред бял ден и ранното утринно слънце се сипеше през клоните на дървото. Едва осветяваше хралупата. Бухалът беше кацнал високо, като миналия път. Под него имаше купчина кости… от катерица, заек, сърна. Камата й си стоеше там, забита в черепа на някакво подобно на жаба същество.
Очите на бухала бяха затворени и той дишаше тихо. Сега тя подуши по-ясно миризмата му — мазните му пера, мириса на кръв и на стари кости.
Хралупата продължаваше в тунел още надолу в земята. Свещниците по стената подсказваха, че е бил изровен от човешки ръце, но отдавна е изоставен. В дървесината на дъба бяха издълбани загадъчни символи, руни, каквито Ерин не беше виждала никога.
— Ти се върна. Благодаря, че дойде в час на велика нужда — прошепна бухалът. Ерин вдигна очи. Бухалът продължаваше да диша тихо. Говореше не на нейната реч, но думите му я пронизваха, изпълваха я едновременно с разбиране и с чувство на споделеност. Усещаше предълбоката му благодарност.
— Не съм дошла — отвърна с безпокойство Ерин. — Ти ме доведе. Не заслужавам благодарността ти.
— Не искаш ли да си тук? — попита старият бухал. — Ти отвърна на моя зов. Тази кама не е ли твоя?
Ерин примига, озърна се в сенките за някакъв изход.
— Помислих да дойда само защото търся помощ.
— А, имате си неприятности във вашия свят? — Ерин долови насмешка във въпроса му.
— Меко казано.
Бухалът помръдна и се взря в нея.
— Надеждата на нашия свят може да е в теб.
— На вашия свят?
— Навярно надеждата на двата ни свята. Във вашите владения е дошъл Асгарот.
Името я порази като боздуган. Думите на бухала се чуваха по-скоро със сърцето, отколкото с ушите. Носеха знание и сякаш го вдълбаваха в костите на Ерин. Асгарот беше Сияйният на мрака, нападнал замък Силвареста. Беше владетел с неизмерима сила. Името му всяваше ужас в сърцата както на Лъчезарни, така и на Сияйни.
— Асгарот! — възкликна тя. — Но той е мъртъв!
— Мъртъв? Може да си могъщ войн, но дори Огнен меч не може да срази един локъс.
Ерин се сепна и се събуди. Селинор до нея се размърда, посегна да я задържи до себе си. Но сърцето й продължаваше да бие. Не можеше да се отпусне, не можеше да спи. Беше сигурна, че ако задреме, просто ще се събуди в Долния свят.
А точно сега главата й бе готова да се пръсне. Думите на бухала я бяха пронизали. Това не беше сън. Думите, изречени от птицата, не бяха познати. В цял Роуфхейвън не съществуваше дума за съществото, наречено локъс.
Но в миг на просветление тя разбра. Локъс бе същество, настаняващо се в ума на зъл човек или на звяр. Проникваше като паразит, но скоро установяваше пълен контрол над приютилия го.
Сред тях Асгарот беше велик владетел, зло, съществувало от незапомнени времена. Не беше Сияен на мрака. Беше нещо много повече — могъщ слуга на черен господар. Хиляди и хиляди Светове на сянката бе помогнал той да се унищожат, в една война, която щеше да бушува във вечността.
Мощен вятър
Съществата, които хората наричат „торбаланци“, си имат свои названия, известни на мъдреците. Съществуват три различни подвида. Горските торбаланци са най-едрите и може би най-кротките. Обитават хълмовете и лесовете почти навсякъде из Роуфхейвън. Водните торбаланци са с по-тъмна козина, предпочитат влажни места и са чудесни плувци. Пустинните торбаланци са с къси, песъчливи на цвят косми и изглежда, добре се приспособяват към суровата околна среда.
Никоя от трите породи не оцелява в снеговете. Рядко съм виждал торбаланци дори на петдесет мили северно от замък Силвареста.
Добре е документирано, че торбаланците са били докарани от земите отвъд Каролско море от Якор Храбрия, очевидно с изричната цел да отърват владенията му от плъховете и болестите, които те носят. В земите с южен климат те са изпълнили добре предназначението си, но са смятани за напаст дори от онези, които са се облагодетелствали от тях, защото макар торбаланците да не разпространяват болести, ядат много повече от своите по-дребни противници.