Родена магьосница

— А не камък? — заяде се Ейвран.

Но урокът на Бинесман не беше свършил. Той каза строго:

— Това не е дреболия. Всеки Земен пазител си има своя задача и всяка е от еднаква важност. За да отговори на призванието си, всеки Земен пазител развива различни сили. Аз никога не съм могъл да призовавам животни. Малкото, което знам, е чуто оттук-оттам. Но ти си доста силна. Изпитах те с елен и ти го извика още първия път.

— Те трудни ли са?

— Колкото по-сложен е интелектът, колкото по-остър е умът, толкова по-трудно е да повикаш едно животно. Ако се беше провалила с елена, щях да те пробвам с мишка или с бръмбар.

— Значи еленът е по-труден от мишката, а човекът по-труден от елена?

— Само най-великите могат да призовават човек.

— А могат ли да бъдат призовани дори когато са мъртви? — Мислеше си за Бранд, за Роланд и за майка си.

— Могат — отвърна Бинесман. — Но то е съвсем различно от призоваването на живо същество. Много по-лесно е да повикаш мъртвец. Дори и аз мога да го направя.

— Наистина?

— Че кой според теб призова духа на Ерден Геборен при Лонгмът? — Посочи с пръст към гърдите си.

Ейвран се замисли. Нейното призоваване приличаше на истинско чудо.

— Може ли едно същество да откаже на призива?

— Да — отвърна Бинесман. — В известен смисъл този елен тук си мисли, че е дошъл по свое желание. И е така. Ти извърши повикването, а еленът на свой ред се отзова. Но можеше да откаже.

Ейвран постави ръката си на муцуната на животното и се усмихна.

Бинесман пристъпи и огледа елена.

— А сега — тихо каза той — погледни в очите му. Вгледай се дълбоко в тях и ми кажи какво виждаш.

Ейвран продължи да гали стария елен и да го чеше под челюстта. Никога не си беше представяла, че е възможно да се приближи толкова до едно диво животно и да го накара да се държи като питомно. Но си спомни как Бранд често й казваше, че е способна на нежност дори с грааците.

После се взря в тъмнокафявите му очи и погледна дълбоко зад тях. Замириса й на хора — на вълнени наметала и конска пот, и метална броня, и киселата миризма на човешка плът. Прииждаше силна в ноздрите на елена и мускулите му неволно потръпнаха. Спомняше си някакъв стар лов — лая на кучетата, докато бягаше от стрелците. Животното се дръпна назад, готово да скочи и да побегне.

— Страх — промълви Ейвран. — Страхът на елена е нещо ужасно. Толкова много хора има днес из горите, Владетели на руни, препускащи наоколо. Това го кара да е нащрек.

Бинесман се изгърби на тоягата си до нея, а Ейвран пусна елена да си отиде. Той направи няколко дълги скока, спря в края на леса и вдигна високо глава, замръзнал за миг в профил. После влезе кротко под сенките и започна да пасе.

— Много добре — каза Бинесман. — Притежаваш сила, каквато на мен никога не ми е била достъпна. Никога не съм могъл да повиквам животни и никога не съм могъл да гледам в човешки умове. Винаги е трябвало да се примирявам с разговора с тях.