Съюзите са като цвете в пустиня: бързо разцъфват и бързо повяхват.
Фейкаалд Кализар, канцлер на Радж Атън
На дванайсет мили в хълмовете западно от Карис стохилядната армия на Радж Атън се събираше преди изгрев слънце. Огнетъкачите вдигнаха облак от гъст пушек, затиснал земята като утринна мъгла, който ги скриваше и през който слънцето се провиждаше като кървавочервена перла.
Воините режеха дървета и сковаваха от тях стълби, точеха оръжията си, сглобяваха метателните машини, с една дума — готвеха се за сражение. В ранната утрин Радж Атън изслушваше разузнавачите и далекогледците, които бе изпратил на разузнаване през нощта.
Новините бяха тревожни. На юг земята бе почерняла от ордата на халите, която напредваше към Карис, а едно рицарско войнство напразно се опитваше да осуети нападението им.
На изток далекогледците бяха видели само разпокъсани групи жени и деца, които бягаха по пътищата от предстоящата битка или отплуваха с лодки и импровизирани салове надолу по течението на Донестгрий.
На север обаче разузнавачите му бяха забелязали по-интересни неща. Дъщерята на Лоуикър, кралица Риала, бе струпала мощна войска, която наброяваше около сто и осемдесет хиляди воини. Повечето бяха стрелци, въоръжени с традиционните за Белдинук огромни лъкове от тисово дърво. Придвижваха се в бойни фургони, теглени от яки коне, които бързо можеха да ги прекарат до полесражението. В нейните редици имаше и много могъщи Повелители на руни, както и кавалеристи, яхнали тежко бронирани кавалерийски коне, едновременно бързи и яки.
Изглежда обаче, дъщерята на Лоуикър не бе уверена как да постъпи.
— Миналата нощ няколко армии приближиха на разстояние хвърлей камък до вратите на Карис — докладва един от разузнавачите, — след което се оттеглиха на двайсетина мили на север, където проклятията на халите не са изпепелили тревата. Там вдигнаха лагер край пътя и пуснаха конете да пасат. В момента не допускат нито един съюзник да се притече на помощ на Карис.
— Пристига ли помощ от север? — запита Радж Атън двама разузнавачи, които бяха стигнали по-надалеч.
— Да, о, Небесна светлина — отговориха те. — От Оруин са потеглили няколко хиляди благородници заедно с воини от Флийдс и Хиърдън.
— А Кроудън? — попита Радж Атън.
— Не видяхме войски от Кроудън — отвърнаха разузнавачите.
Радж Атън се усмихна. Намеренията на Риала му бяха ясни. Беше пристигнала да обсади Карис, но се бе натъкнала на нахлуващите хали. Затова се бе оттеглила на север, за да ги изчака да свършат мръсната работа вместо нея.
Карис нямаше никакъв шанс. Радж Атън вече бе съсипал Мистария, като бе разрушил северните крепости и бе ликвидирал Посветителите в Синята кула. Защитниците на града бяха немощни, лишени от дарове.
А паднеше ли Карис, нищо не можеше да спре дъщерята на Лоуикър да завладее Мистария — освен Радж Атън.
И все пак армията й го притесняваше. Нейните стрелци и тежката й кавалерия превъзхождаха неговата войска от наемници, въпреки че с неговите магове и Владетели на руни нещата се балансираха. Но ако двата гиганта прахосаха силите си, сражавайки се един срещу друг, чия щеше да бъде тогава Мистария?
В главата му започна да се очертава план.
— Съберете почетна гвардия от хиляда благородници — нареди Радж Атън. — Мисля да направя визита на добра воля на дъщерята на Лоуикър.
Щом най-могъщите лордове и магове на Радж Атън се приготвиха за път, той се настани в пурпурната си носилка. Всеки следващ миг се чувстваше все по-силен, тъй като неговите облекчители в Деяз му прехвърляха дарове на издръжливост.
Никога не се бе чувствал толкова здрав и силен. Потеше се изобилно, макар да не полагаше никакво физическо усилие. Сякаш тялото му усещаше, че е настъпил моментът да се освободи от нечистотиите, да стане повече от човек. Сякаш жизнеността и мъжествеността му се бяха слели в едно цяло с такава мощ, че струяха от всяка негова пора.
„Ето — каза си той. — Тъкмо този миг очаквам от толкова време. Ще се превърна в Дара всечовешки.“
— Храна за бедните! — провикваше се едно момиченце на пазара Гуза в Деяз. — Храна за бедните!
Улиците все още тънеха в сумрак, макар утринното слънце да се издигаше като яркочервен въглен над песъчливите хълмове.
Турауш Касил, едър мъж, надебелял от дългите години охолен живот, заобиколи една сергия с високи глинени урни и откри източника на подвикванията.
Огромната му сянка падна върху дребното момиченце. Беше не повече от осем-деветгодишно, с огромни като бадеми очи. Кафеникавата му кожа бе по-бледа от цвета на кожата на мургавите жители на Деяз. Детето стискаше ръчичката на петгодишно момченце.
