Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Видя, че агентът не отмества очи от него.
— Няма да забравя това, Винсънт.
— Не съм направил нищо особено.
Пендъргаст се върна към работата си. Минаха десет минути, после двайсет — и изведнъж той замръзна.
— Откри ли го?
— Вярвам, че да — каза агентът. Взираше се напрегнато в един от компютрите и ту смаляваше, ту увеличаваше някакъв неясен, зърнест образ.
Д’Агоста надзърна иззад рамото му.
— Това той ли е?
— Да, според програмата. А също и според мен. Но има нещо странно — снимката не е направена пред „Дакота“, както очаквах, а на около шест пресечки от…
В този момент от една кутия на масата прозвуча кънтящ звън.
— Какво, за Бога, е това?
— Мартин. Изглежда някой е дошъл да ме види.
Д’Агоста се стегна.
— Полицията?
Пендъргаст поклати глава. Приведе се към кутията и натисна някакво копче.
— Пратеник на велосипед, сър — долетя гласът. — Носи плик.
— Помолихте ли го да изчака?
— Да.
— И полицията не знае за посещението му, надявам се?
— Не, сър.
— Доведете го. Като, разбира се, вземете обичайните предпазни мерки. — Пендъргаст пусна бутона и се надигна. — Нека видим защо е всичко това. — Тонът бе небрежен, но лицето му изглеждаше уморено.
Прекосиха късия коридор към асансьора. Изтече минута без да разменят дума. После асансьорът нададе вой и затропа нагоре. Не след дълго металната решетка се отмести и от кабината излязоха две фигури — вратарят, когото Д’Агоста бе срещнал по-рано, и пратеникът с колелото, строен младеж с очевидно испанска кръв, увит в дебел шал и плътно яке. В ръката си държеше голям плик.
Когато зърна колета, бледото лице на Пендъргаст посивя. Той безмълвно бръкна в джоба на черното си сако, извади чифт медицински ръкавици и ги нахлузи. След това измъкна двайсетдоларова банкнота от портфейла си и я подаде на момчето.
— Имате ли нещо против да почакате няколко минутки, моля? — учтиво запита агентът.
— Предполагам, че не — промърмори пратеникът и изгледа подозрително ръкавиците.
Пендъргаст пое внимателно плика и размени поглед с портиера. После кимна на Д’Агоста да го последва и с бързи крачки се отправи към стаята.
— От Диоген ли е? — попита Д’Агоста, като затвори вратата Пендъргаст не отговори. Вместо това разстла един бял лист хартия върху бюрото, сложи плика отгоре и го изследва внимателно. Беше неподпечатан, задната част бе привързана хлабаво с навит червен конец. Пендъргаст разгледа отблизо конеца. После го размота и предпазливо го отвори.
Отвътре изпадна сгънат лист, последван от кичур лъскава тъмна коса.
Пендъргаст рязко си пое дъх. В стаята това прозвуча неочаквано силно. Той бързо се наведе и разтвори сгънатото писмо.
Хартията беше красива, ръчно пресован лен, с щампован герб отгоре: отворено око над две луни и лъв с гордо вдигната глава. Отдолу с оцветено в тютюнев цвят мастило бе изписана с автоматична писалка или с перодръжка, една дата: 28-и януари.
Д’Агоста осъзна, че приличаше на бележката, която Пендъргаст бе получил няколко месеца по-рано в имението на Ривърсайд Драйв. За разлика от онази обаче, върху тази бе написана не само дата. Очите му се плъзнаха по думите:
Тя е много духовита, братко. Разбирам защо ти харесва.
Приеми този подарък като гаранция за думите ми: една къдрица от прелестните й коси. Запази го за спомен от нея, когато вече няма да е между живите. Ако го погалиш, почти можеш да усетиш опияняващото ухание на Капрая в ноздрите си.
Разбира се, възможно е да те лъжа за всичко. Кичурът би могъл да принадлежи на друга. Потърси истината в сърцето си.
Frater, ave atque vale.
— О, Господи… — промълви Д’Агоста. Думите му секнаха, защото гърлото му се сви неволно. Хвърли поглед към агента. Той седеше на пода и държеше нежно къдрицата. Изразът на лицето му беше толкова ужасен, че Д’Агоста се извърна. — Може да е лъжа. Брат ти е лъгал и преди.
Пендъргаст не отговори. Между тях падна кратка и страшна тишина.
— Ще отида да разпитам пратеника — каза накрая Д’Агоста и излезе, като не се осмеляваше да погледне назад.
Отправи се по коридора към асансьора. Младежът бе там и чакаше заедно с Мартин.
— НПУ — каза той кратко и показа значката си. Сякаш всичко се движеше на забавена лента, като в кошмар. Почувства се странно тежък, като че ли не можеше да помръдне крайниците си. Запита се дали такова е усещането, когато си в шок.
Момчето кимна.
— Кой ти даде пакета?
— Някакво такси го остави при нас.
— Как изглеждаше пътникът?
— Беше само таксиджията, нямаше пътник.
— А каква точно беше колата?
— Типичното жълто такси. От града.