Пепел от светове
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепел от светове». Краткое содержание книги:
Докато Миджистра избухваше в пламъци навсякъде около него, той се олюляваше, смаян от разкритието, придобито от ума на децата, които защитаваха младия Райдек’х: магът-император бе затворник на хората! Сега знаеше защо Джора’х не бе дошъл да се изправи срещу него, когато фероуите установяваха контрол над Илдира, а бе оставил адара и престолонаследника да се сражават вместо него.
Теранският ханзейски съюз бе заловил могъщия маг-император! Още един знак за слабостта и поквареното управление на Джора’х.
Сега обаче разбираше и какво иска да направи адар Зан’нх, Унищожаването на Миджистра целеше едновременно да убие Руса’х и да позволи на бойните лайнери да избягат от фероуите. Руса’х нямаше да остави подобно действие безнаказано. Деветте кораба от Слънчевия флот вече бяха напуснали Илдира. Можеше да се впусне в преследване, въпреки че според него вече се бяха отдалечили прекалено много.
Но сега най-накрая можеше да се изправи пред мага-император Джора’х.
Вдигна искрящите си ръце и призова пламтящите елипсоиди, които се стрелкаха над главата му. Накара един да се спусне и външният слой на кожата му се накъдри от острите езици на пламъка. Огненото кълбо го обгърна в гореща прегръдка.
Благодарение на душепламъците, погълнати през последните няколко месеца, фероуите бяха увеличили броя си многократно. Руса’х щеше да вземе огнените кълба със себе си за подкрепление — всичките — и така щеше да е сигурен, че не използват отсъствието му, за да унищожат още повече илдирийци тук.
Руса’х бе този, който щеше да спаси илдирийския народ.
Магът-император Джора’х бе този, който трябваше да страда.
Като метеорен дъжд Руса’х и огромната му армада се понесоха далеч от Илдира, към системата на Земята.
88.
Рлинда Кет
— Нали разбираш, на борда на космическите кораби нямаме много опит с буболечките — каза Рлинда Кет на Маргарет Коликос.
Възрастната жена вървеше пред нея, без да обръща внимание на пищенето, свиркането и тракането на бронираните насекоми.
— Аз също не ги харесвам, капитан Кет, но дълги години живях сред тях и оцелях.
Рлинда бе изумена, че буболечките не я нараниха, докато я отвеждаха далеч от повредения й кораб.
— Надявам се, че смятат да поправят „Любопитство“. Все пак пострада по тяхна вина.
— Те смятат, че изобщо не е трябвало да идвате тук. — На устните на Маргарет се изписа загадъчна усмивка. — Но ако Дейвлин се съгласи, предполагам, че могат да бъдат убедени да поправят кораба.
— Какво всъщност се е случило с Дейвлин?
— Отиваме в залата на люпилото. Там ще получите отговори на въпросите си.
Рлинда се намръщи. Вече знаеше, че се е загубила безнадеждно в огромния кошерен град.
— Дойдох да го спася.
— Боя се, че сте закъснели. — В гласа на жената звучеше дълбока тъга. — Дейвлин вече не може да бъде спасен… или може би той ще спаси всички ни. Не съм сигурна.
Рлинда въздъхна раздразнено.
— Все още не разбирам за какво говорите. Жив ли е Дейвлин, или мъртъв?
— Ох — каза Маргарет. — Това е нещо, което трябва да видите сама.
Насекомите ги отведоха до огромна куполовидна страда и Маргарет влезе в един зловонен тунел. Рлинда не бе очарована от мисълта да се провира в тъмни претъпкани коридори в компанията на толкова много бронирани насекоми, но Маргарет вървеше, сякаш всеки ден минаваше по тези тунели, за да стигне до местоработата си. Наистина приличаше на жена, която просто отива на работа.
Рлинда се стараеше да не изостава от забързаните крачки на Маргарет. Дишаше тежко и това й пречеше да задава прекалено много въпроси. Никога не бе страдала от клаустрофобия, но сега, в тези хлъзгави тунели, й се стори, че се задушава.
В голямата централна зала беше още по-зле.
Маргарет спря и заговори на нещо, което приличаше на кипяща маса от личинки, черни късчета от смачкани насекоми, натрошени отломки — нещо, което наподобяваше купчина боклук, но по някакъв начин бе живо.
— Нали си спомняш Рлинда Кет? Доведох я. — Маргарет погледна назад. — Люпилото иска да говори с вас.
Стомахът на Рлинда се разбунтува, когато гърчещата се маса започна да се размърдва и променя. Искаше единствено да избяга… докато не осъзна, че отделните части се събират в лице… човешко лице.
Лицето на Дейвлин Лотце.
— Сигурно се майтапите.
Главата приличаше на колосална статуя, заемаше по-голямата част от помещението. Гротескните устни на Дейвлин се размърдаха.
— Рлинда Кет.