Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Рен се протегна и взе ръцете на старицата в своите.
— Майчице — каза нежно тя. — Позволи ми да те освободя от тук. Моят приятел и аз можем да ти помогнем, ако искаш. Няма защо да оставаш в плен.
— В плен ли? Ха! — Усойницата оголи зъби, като на старо животно. — Това, което изглеждам, и това, което съм, са две различни неща.
— Но веригата…
— Ако не искам, няма да я търпя нито миг!
Зловеща усмивка набръчка лицето й.
— Онези мъже, онези глупаци, ме хванаха и ме сложиха във вериги в тази килия и чакат да правя, каквото искат! — гласът й се снижи. — Те са нищожни, алчни хора и ги интересува само чуждото богатство. Аз мога да направя, каквото искат от мене, и да се махна. Но това не ме интересува. Харесва ми да ги измъчвам. Харесва ми как се суетят наоколо. Ще ги държа в напрежение известно време, защото това ме забавлява. И когато се наситя, Елфско момиче, когато ми омръзнат и реша да изляза на свобода, тогава…
Тя разтвори ръце, които пред очите на Рен внезапно се превърнаха във виещи се змии, с изплезени езици, оголени зъби, съскащи в тишината. Рен отскочи назад и скри лицето си с ръце. После отново погледна. Змиите бяха изчезнали.
Тя преглътна и се опита да прогони страха си.
— Те… истински ли бяха? — напрегнато запита Рен, цялата пламнала и гореща.
Усойницата се усмихна зловещо.
— А сега върви — прошепна тихо и отново потъна сред сенките. — Направи, каквото ти казах. Хубаво се пази, Елфско момиче. Внимавай.
Рен се поколеба, дали да не попита многото неща, коию напираха в нея. Реши да не го прави, вдигна фенера си и се изправи.
— Сбогом, майчице — каза тя.
Излезе в тъмното, като си осветяваше стълбите с фенера и усещаше зад гърба си празния поглед на Усойницата да я проследява. Изкачи се бързо и излезе през вратата в тесния коридор.
Гарт я чакаше и гледаше групата мъже, които ги бяха придружили. Шумът на кръчмата се чуваше през отворената врата. Очите на мъжете светеха, тя усещаше гладните им погледи.
— Какво ти каза старицата? — попита я водачът им.
Рен вдигна газената лампа, за да ги вижда по-добре, и поклати глава:
— Нищо. Не знае нищо за Елфите или пък, ако знае, не го казва. А що се отнася до картите, и дума не споменава за това — тя помълча. — Струва ми се, че не е никаква врачка. По-скоро е луда.
В погледа на мъжа се четеше гняв.
— Не умееш да лъжеш ти, момиче.
Изразът на Рен не се промени.
— Ще ти дам един съвет. Пусни я да си върви. Това може да спаси живота ти.
В ръката на онзи проблесна нож, сякаш се беше появил незнайно откъде.
— Но твоят живот…
Преди още да довърши, Рен запрати газената лампа на пода. Стъклото се счупи, газта се разплиска по дървото и избухна в пламъци навсякъде. Дървените дъски се запалиха. Мъжът бе обхванат от огъня, започна да вие и се хвърли в ръцете на своите спътници. Гарт и Рен побягнаха и само за секунди бяха до портала. Гарт наведе рамене и блъсна дървената врата, която изскочи от пантите си, като хартиена. Момичето и големият Пират се втурнаха навън, чувайки зад себе си гневните викове на преследвачите си. Те побягнаха по улиците на града, и само минути след това се намериха на главната улица на Гримпен Уорд.
Забавиха хода на една пресечка, обърнаха се назад и се заслушаха. Нищо. Виковете и смеха, които долитаха от съседните кръчми, заглушаваха всичко останало. Нямаше и следа от огън, нито от преследване.
Един до друг, Рен и Гарт се отправиха обратно в посоката, от която бяха дошли. Вървяха спокойно и без да бързат в горещината и мрака.
— Ще вървим на юг към Синия разлив, — каза Рен, когато стигнаха края на града.
Гарт само кимна, без нищо да отговори. Те бързо изчезнаха в нощта.
XXIII
Когато Уокър Бо, Куикнинг и Каризман се разделиха с Морган и Хорнър Дийс, изминаха само кратко разстояние на изток из тъмните улици на Елдуист и внезапно спряха. Уокър и момичето само се погледнаха. Не си бяха казали да спрат, сякаш прочели мислите си. Каризман гледаше ту единия, ту другия, много объркан.
— Ти знаеш къде се крие Каменният крал, — каза Куикнинг. Тези думи бяха изречени с пълна увереност.
— Струва ми се, че да — отвърна Уокър. Той погледна в дълбоките черни очи и се удивляваше на онази сигурност, която откриваше в тях. — Усети ли това, когато избра да тръгнеш с мене?
Тя кимна.
— Трябва да го заварим там.
Не обясни защо, а и Уокър не я попита. Загледа се в далечината, напразно опитвайки се да види нещо в мрака, отвъд мъглата и тъмнината, за да разбере какво трябва да прави. Но, разбира се, нищо не можа да открие. Отговорите на нейните въпроси трябваше да търси вътре в себе си.