Друидите на Шанара

— Убеден съм, че Каменният крал се крие в палатата с купола — тихо каза той. — Така ми се стори, когато бяхме там преди няколко дни. Изглеждаше, сякаш няма входове, но когато докоснах камъка и обиколих стените, усетих, че вътре има живот. Имаше някакво необяснимо присъствие. И после, вчера, когато бяхме под земята, затворени в онази подземна пещера, усетих отново това присъствие — само че този път отгоре. Когато излязохме от тунелите, аз се опитах да преценя местонахождението на палатата и установих, че тя се намира точно над пещерата.

В този миг той спря и се огледа наоколо.

— Елдуист е истинско творение на своя господар. Ул Белк е взел целия стар свят в собствените си ръце и е превърнал всичко в камък, като се е разпростирал от центъра към периферията. А палатата се намира в самия център, заобиколена в кръг от останалите улици и сгради, от стените и руините.

Той обърна бледото си лице към нея.

— Ул Белк е там.

Видя как очите й блеснаха.

— Да вървим тогава да го срещнем — каза тя. И те отново тръгнаха. В края на улицата свиха на север. Уокър водеше, като внимателно избягваше да върви на открито, придържайки се близо до стените на сградите, и внимаваше да не се натъкнат на капандура. Нито той, нито Куикнинг каза нещо. Каризман тихичко си тананикаше. Тримата се взираха в мрака като ястреби, заслушваха се в шумовете и тревожно душеха влажния застоял въздух. Застигна ги кратък дъжд и ги остави целите мокри и с вледенени крака. Уокър Бо си мислеше за дома. Това често му се случваше напоследък. Под въздействието на този каменен и мрачен град той се чувстваше постоянно и неизменно подтикнат да търси онова, което някога бе приятно и оздравително. Известно време се бе старал да прогонва мислите си за Хартстоун, защото спомените се впиваха в него като счупено стъкло. Родният му дом бе изгорял и сринат със земята в битката с Шадуините. Там бяха умрели Коглин и Мърко. Самият той едва бе избегнал смъртта, но това му бе коствало ръката. На времето смяташе, че е неуязвим за силите на външния свят, беше достатъчно суетен и глупав, за да се хвали, че това, което е отвъд Хартстоун, не представлява никаква заплаха за него. Беше отхвърлил сънищата, които Аланон му бе изпратил от духовния свят, беше отхвърлил молбата на Пар Омсфорд да му помогне и най-сетне задачата, която му бе дадена, да намери изчезналия Паранор и Друидите. Беше се затворил сред някакви въображаеми стени и си вярваше, че е неуязвим. Когато тези стени се срутиха, установи, че не могат да бъдат заменени с нищо, и че е загубил всичко, което бе смятал за свое.