Жената в бяло

— Не мога да кажа със сигурност.

— Все пак какво мислиш?

— Приличаше на жена.

— Уплаших се, защото помислих, че е мъж с дълго наметало.

— Може да е и мъж. Невъзможно е да бъдем сигурни в тази тъмнина.

— Чакай, Мариан! Страх ме е — не виждам пътеката. Ами ако фигурата ни последва?

— Малко вероятно е, Лора. Наистина няма причина за тревога. Бреговете на езерото не са далеч от селото и всеки може да върви по тях денем или нощем. Чудно е как досега не сме виждали там никакво живо същество.

Вече бяхме в горичката. Беше много тъмно — толкова тъмно, че с мъка следвахме пътеката. Подадох ръка на Лора и закрачихме колкото се може по-бързо. Още не бяхме изминали и половината път, когато спря и ме накара също да спра. Ослуша се.

— Шшт! — промълви тя. — Чувам нещо зад нас.

— Сухи листа — казах аз, за да я ободря. — Или някоя клонка, обрулена от дърветата.

— Сега е лято, Мариан, и няма и полъх от вятър. Слушай!

Аз също чух звука — приличаше на звук от леки стъпки, които ни следват.

— Няма значение кой е или какво е — казах аз, — нека да вървим. Ако нещо ни уплаши, след минутка ще бъдем достатъчно близо до къщата, за да ни чуят.

Продължихме бързо нататък — толкова бързо, че Лора остана без дъх, когато стигнахме края на горичката и вече виждахме осветените прозорци на къщата. Изчаках миг, за да се съвзема. Точно когато щяхме отново да тръгнем, тя ми направи знак с ръка да се ослушам отново. И двете ясно чухме една дълга, тежка въздишка зад себе си от тъмните дълбини на гората.

— Кой е там? — провикнах се. Никой не отговори.

— Кой е там! — повторих аз.

Последва секунда тишина и после отново чухме лекия шум от стъпките — все по-слаб и по-слаб, глъхнещ надалеч в мрака — все по-тих и по-тих, докато се загуби в тишината. Излязохме бързешком от горичката към откритата морава, пресякохме я и без да си разменим ни дума повече, стигнахме до къщата.

На светлината на лампата в преддверието Лора ме погледна с побеляло лице и ужасени очи.

— Полумъртва съм от страх — каза тя. — Кой би могъл да бъде?

— Ще се опитаме да отгатнем утре — отговорих й. — Междувременно не казвай никому нищо за това, което чухме и видяхме.

— Защо?

— Защото мълчанието е безопасно, а ние се нуждаем от безопасност в тази къща.

Изпратих веднага Лора горе, забавих се минутка, за да сваля шапката си и да си пригладя косите, и после незабавно отидох да направя първото си разследване в библиотеката под предлог, че търся някаква книга.

Там си седеше графът, изпълнил най-голямото кресло в къщата, пушеше и четеше кротко, изтегнал нозе на един диван, поставил връзката върху коленете си, отворил широко яката на ризата си. И мадам Фоско си седеше като кротко дете на един стол до него и му правеше цигари. При никакви обстоятелства нито един от двамата не би могъл да излезе късно тази вечер и вече да се е върнал обратно. Разбрах, че целта на посещението ми в библиотеката получи отговор в мига, в който ги зърнах.

Щом влязох в стаята, граф Фоско учтиво и смутено завърза връзката си.