Жената в бяло
- Автор: Колинс Уилки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Шипковенска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жената в бяло». Краткое содержание книги:
— Брошка или не — изръмжа той начумерено, — препоръчвам й да не забравя за уговорката, която има днес следобед в библиотеката. Очаквам да я видя след половин час.
Пуснах ръката на графа и бавно се качих по стълбите. Той ме почете с един от великодушните си поклони, а после се обърна весело към свъсения господар на дома.
— Кажете ми, Пърсивъл, приятно ли беше пътуването ви? Сигурно красивата и лъскава Кафява Моли въобще не е успяла да се умори?
— По дяволите и Кафявата Моли, и пътуването! Искам да обядвам.
— А аз искам преди това да поговоря с вас за пет минути, Пърсивъл — отвърна графът. — Пет минути, приятелю мой, тук на тревата.
— За какво?
— За дело, което много ви засяга.
Проточих влизането си достатъчно дълго, за да чуя въпроса и отговора и да видя, че сър Пърсивъл мушна ръце в джобовете си в мрачно колебание.
— Ако искате пак да ме тормозите с проклетите си скрупули — заяви той, — нямам намерение да ги слушам. Искам да обядвам.
— Елате да поговорим — повтори графът, оставайки напълно незасегнат от грубите думи, с които приятелят му се обърна към него.
Сър Пърсивъл слезе по стълбите. Графът го хвана под ръка и нежно го поведе. Сигурна бях, че „делото“ се отнасяше до подписа. Извън всяко съмнение бе, че говореха за Лора и за мен. Сърцето ме заболя и ми премаля от притеснение. Може би в момента си говореха нещо от първостепенно значение и за двете ни, но до ушите ми не достигаше ни дума от разговора.
Закрачих из къщата от стая в стая, скрила писмото на адвоката в пазвата си (вече се боях да го оставя дори и под ключ), побъркана от гнетящата ме неизвестност. Нямаше никакви признаци за завръщането на Лора и ми мина мисълта да изляза да я търся. Но бях така изтощена от сутрешните изпитания и тревоги, че жегата ме надви и се принудих да се върна в гостната, където легнах на най-близкото канапе, за да дойда на себе си.
Тъкмо се съвземах, когато вратата се открехна и графът надникна в стаята.
— Хиляди извинения, мис Халкъм — каза той. — Позволявам си да ви обезпокоя, защото съм вестител на добри новини. Пърсивъл, който, както знаете, е капризен във всичко — сметна за нужно да промени намеренията си в последния момент и засега историята с подписа се отлага — голямо облекчение за всички ни, мис Халкъм, което забелязвам с удоволствие и по вашето лице. Моля, предайте моите най-любезни почитания и поздравления на лейди Глайд, когато й съобщавате за тази приятна промяна на обстоятелствата.
Той ме остави сама, преди още да съм преодоляла удивлението си. Несъмнено бе, че тази странна промяна на намеренията относно подписа се дължеше на неговото влияние — след като бе научил за отправената от мен молба до Лондон и получения отговор, той е имал достатъчно доводи, за да се намеси с определен успех.
Тези мисли преминаха през ума ми, но той, изглежда, споделяше изтощението на тялото ми и аз не бях в състояние да разсъждавам върху тях в каквато и да е полезна връзка със съмнителното настояще или изпълненото със заплахи бъдеще. Опитах повторно да изтичам навън и да намеря Лора, но главата ми беше замаяна и коленете ми трепереха. Не ми оставаше нищо друго, освен да се откажа отново и да се върна на канапето пряко волята си.
Тишината на къщата и тихото жужене на летните насекоми навън ме успокоиха. Очите ми се затвориха и постепенно изпаднах в едно странно състояние, което не бе будност, защото не знаех какво става около мен, но не бе и сън, защото съзнавах, че си почивам. В това положение трескавият ми ум заброди сам, докато изтощеното ми тяло отдъхваше, и в транс или мечтание моето въображение — не зная как да го нарека — видя Уолтър Хартрайт. Не бях мислила за него, откакто станах тази сутрин — Лора не бе споменала и дума за него, — и все пак го видях така ясно, като че ли времето се бе върнало назад и отново бяхме заедно в Лимъридж Хаус.
Той се появи пред мен сред много други мъже, чиито лица не можех ясно да различа. Те всичките лежаха по стъпалата на огромен разрушен храм. Исполински тропически дървета с безкрайна плетеница от буйни пълзящи растения около стволовете и грозни каменни идоли, които проблясваха ухилени между листата, стъблата и клоните, ограждаха храма, като закриваха небето и хвърляха печална сянка върху самотната група мъже на стъпалата. Бели изпарения се издигаха на талази от земята, носеха се като валма от дим към мъжете, докосваха ги и ги поваляха мъртви един след друг там, където лежаха. В мъчителна смесица от жал и страх за Уолтър успях да проговоря и го замолих да бяга. „Върнете се, върнете се! — казах аз. — Помнете какво ни обещахте! Върнете се при нас, преди чумата да ви е достигнала и повалила мъртъв като останалите.“