Жената в бяло

Какво можех да отговоря? Можех само да взема ръката й и да я погледна с цялото си сърце, доколкото очите можеха да предадат чувствата ми.

— Колко често — продължи тя — съм те чувала да се присмиваш над това, което наричаш твоята „бедност“! Колко често с присмехулни и забавни речи си ме поздравявала за моето богатство! О, Мариан, никога вече не ми се смей за това. Благодари на господа за своята бедност — поради нея ти сама си господарка на себе си, тя те спаси от ориста, сполетяла мен.

Тъжно начало, изречено от устните на една млада жена! Тъжно със своята ясна, неподправена истина. Няколкото дни, които всички заедно прекарахме в Блакуотър Парк, бяха повече от достатъчни, за да ми покажат — за да покажат на всички — за какво съпругът й се беше оженил за нея.

— За да не те натъжавам, няма да ти разказвам — заяви тя — колко скоро започнаха моите разочарования и изпитания, нито дори какви бяха те. Достатъчно лошо е, че се запечатаха в паметта ми. Ако ти кажа как той прие мря пръв и последен опит да му възразя, ще разбереш и без много думи как се отнася въобще към мен. Това стана един ден в Рим, когато отидохме заедно до гробницата на Чечилия Метела. Небето беше спокойно и възхитително, величествената старина изглеждаше красива, а мисълта, че обичта на един съпруг я е изградила някога в памет на жена му, ме накара да изпитам нежност и загриженост към моя съпруг, каквито никога не бях изпитвала дотогава. „Бихте ли построили такава гробница за мен, Пърсивъл? — попитах го. — Преди да се оженим, казахте, че ме обичате нежно, и все пак след това…“ Не можах да продължа по-нататък. Мариан, той дори не ме гледаше! Пуснах воала си, защото реших, че е по-добре да не вижда сълзите, появили се в очите ми. Въобразявах си, че не ми е обърнал никакво внимание, но не беше така. Той каза: „Да вървим“ — изсмя се и ми помогна да се кача на коня си. После се качи на своя и се засмя отново, когато потегляхме. „Ако вее пак ви построя гробница — каза той, — това ще бъде направено със собствените ви пари. Интересно дали Чечилия Метела е била богата и е платила за Своята?“ Не отговорих нищо — как бих могла, след като плачех, скрита под воала? „Ах, вие русите жени сте всичките глупави — каза той. — Какво искате? Комплименти и нежни слова? Хубаво! Аз съм в добро настроение тази сутрин, така че да приемем комплиментите за направени и словата за изречени.“ Едва ли мъжете предполагат колко добре помним тежките думи, когато ни ги казват, и колко силно те ни нараняват. Щеше да бъде по-добре за мен, ако бях продължила да плача, но неговата ненавист пресуши сълзите ми и вкорави сърцето ми. От този момент, Мариан, аз вече никога не се възпирах да мисля за Уолтър Хартрайт. Оставях спомените за онези щастливи дни, когато тайно се обичахме, да идват и да ме успокояват. В какво друго бих могла да търся утешение? Ако бяхме заедно, ти щеше да ми помогнеш по-добре. Зная, че постъпвах неправилно, скъпа, но кажи ми — грешила ли съм, без да имам извинение за това?